Дойде ред и на Вичо да ходи в казармата. Леле, какво голямо изпращане стана! Мама и тате бяха спретнали страхотна софра - така де, войник отива детето! Музиката дънеше през девет блока в десетия. От детонацията набучената на кол зелка (нали всеки новобранец е заек!) падна, търкулна се по пода и се не видя. А гаджето му, миличкото, съвсем се оля. Нижеше ред сълзи, ред сополи и повтаряше:
- Аз ще те чакам, кълна ти се, ще те чакам!
На Вичо много-много не му се вярваше, щото беше чувал от стари кучета как ги зарязват мадамите баш кога са в казармата, ама му се щеше да го дочака...
На сутринта съвсем махмурлия (в интерес на истината за сефте се напиваше!) тръгна да изпълни воинския си дълг. Че като ги емнаха още от портала - ега ти гонката:
- Строй се! Мирно! Равнис!
На Вичо всичко му беше в полусън - това устави, това не знам какво си, че и филми някакви им прожектираха за боеспособността на Българската армия. И всичко ставаше на бегом.
- Нема ли край, бе? - изстена той, а едва наближаваше обяд.
Тогава чу името си. Казаха му да бяга. Ама на портала. Имал свиждане. Но много-много да не се бави. (Да няма после лицеви опори, та дори бегом до хоризонта и обратно!)
Беше майка му. С подпухнали очи. Не могла да мигне женицата заради чедото си. Носеше му баница. А на Вичо - стомахът му свит на топка. Хапна колкото да не я обиди.
И хайде пак обратно в строя! Като пътьом със строева крачка отдаваше чест на всеки срещнат офицер. А другите тъкмо се връщаха от столовата. Пееха "Велик е нашият войник" и "Питат ли ме де зората".
Някой звучно се уригна и изрева:
- Огън! Служба не остана!
И изведнъж - изненада! На плаца го спря офицер. Оказа се втори братовчед на тате му. Помнел Вичо от ей такъв... Направо се просълзи. И го пусна, представете си, за цял половин час в гарнизонен отпуск!
- Ега ти къв връзкар! - завистливо изсъска някой.
А Вичо наперено мина под надписа "Дотук по военни въпроси!"
Върна се точно на секундата. Знаеше, че в казармата най-много се държи на дисциплината. Другите вече бяха разгледали ареста...
Какво толкова беше правил навън ли? Ами поразходи се насам-натам. Абе, изкефи се - с пълни гърди дишаше въздуха на цивилизацията! Па това малко ли е?
И хайде пак:
- Строй се! Мирно! Равнис! За среща отдясно... За почест!
Снимаха ги за военните книжки. Добре поне, че не ги остригаха нула номер, та да станат на пипони.
Вичо си запази една снимчица. При първия сгоден случай щеше да я даде на гаджето. Даже написа на гърба: "Лика ми скромен имай го за спомен... от бъдещето!"
Вече яко преваляше пладне, когато на плаца тържествено и със страшна сила прозвуча тръбата.
О, миг незабравим! Набор 1989 положи клетва!
Целунаха знамето! Па им раздадоха военните книжки.
И нали от 1 януари 2008 г. военната служба се отбиваше (по френски маниер!) за един ден - хайде към портала!
- У-вол-не-ни-е! У-вол-не-ни-е! - крещяха всички като обезумели и направо шашардисаха града.
Прегракнал от викане, Вичо се прибра вкъщи. Мама и тате пак бяха спретнали страхотна софра - така де, войник се посреща! И Вичо пак се напи. Поне не му беше за сефте... Но и как да не се напие? Такава радост - гаджето наистина го чакаше! А някои негови сънаборници нямаха тоз щур късмет.
