Ако при Чехов в първо действие на стената виси пушка, то тя, по всички правила на класическата драматургия, гърми в трето. При мексиканците Алехандро Гонзалес Иняриту (режисьор) и Гийермо Ариага (сценарист) пушката въобще няма време да виси в мизансцена - тя гръмва още преди 10-ата минута и ехото от изстрела заглъхва в продължение на три часа, на три различни континента.

Това накратко е "Вавилон" - най-награждаваният филм тази година, вече с над 20 статуетки и близо 100 номинации от различни академии, журита и асоциации, главен фаворит и за предстоящите "Оскар"-и.

Съвсем в библейския смисъл, "Вавилон" на Иняриту е за света, в който всеки говори на различен език. Набедиха го, че прилича на миналогодишния "Оскаров" лауреат "Сблъсъци", но филмът на Пол Хагис обхващаше само един град - Лос Анджелис, и неговите неразбирателства. Мексиканецът не скромничи - сцена на неговия е целият свят. "Вавилон" е финал от трилогията, започнала с Amores Perros и "21 грама", и най-амбициозният от трите. Дали най-хубавият? Въпрос на лично виждане. Първите два часа са по-скоро мъчителни. Но последните 30 минути ще ви наредят задоволително всички части от пъзела. А размислите в двата часа след прожекцията са рядък лукс във време, когато повечето филми ги забравяме още преди да стигнем до паркинга на мултиплекса.

"Вавилон" е филм, чието послание отеква далеч след финалните надписи. Филм за хората, които говорят на различни езици. За децата и родителите, които говорят на различни езици. За болката, която причинява липсата на общ език. И за възможностите това да бъде поправено, а парченцата от света - отново слепени.

Един изстрел от пушка "Уинчестър" отеква в мароканската пустош и заплита в едно цяло четири истории, двойно повече съдби. Уцелена е Кейт Бланшет - американска туристка, пътуваща заедно с мъжа си Брад Пит. Докато тя бере душа в африканско село, децата й заедно с мексиканската си бавачка (Адриана Бараца) поемат на опасно пътешествие отвъд южната граница - жени се синът на бавачката, която пък е нелегална имигрантка. В същото време една глуха, самотна и хормонално объркана японка (гениално превъплъщение на младата и неизвестна Ринко Кикучи) търси своя вътрешен мир, а децата, произвели фаталния изстрел наигра, са погнати от американските власти като основна заплаха за световния такъв. Самият Иняриту действа донякъде като глухонямата японка. Филмът му е най-въздействащ в сцените без думи, в масовото мълчание, в представянето на света като старателно генериран хаос.

23 дни преди "Оскар"-ите единственият въпрос е: дали американците са склонни да наградят филм, който (макар и дискретно небрежно) ги представя като нация от самовлюбени идиоти, невиждащи по-далеч от върха на носа си?