:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 438,318,187
Активни 91
Страници 5,789
За един ден 1,302,066
Диалози

Христо Бисеров: "Кинжалството" е по-лошо от чума

Ако държиш на аргументите си, трябва да ги превърнеш в позиция
----------------------------

Искам да обясня защо не съм отговарял по отделно на всеки от читателските въпроси. Когато ги прочетох, видях, че те обхващат не само политическата ми биография, а живота въобще. Реших, че това е формата, в която мога да дам своите отговори. Дано не се чувстват пренебрегнати от това, че не се споменават изрично имената им в текста, но пък за сметка на това е отговорено изчерпателно и аз им благодаря за всеки един въпрос.

Само едно нещо още искам да отбележа. За усмивката. Най-добре е да питате приятелите ми. Те знаят, че имам. Това, че не се усмихвам на публични места, може би е, защото знам, че още не сме свършили сериозната работа.

-----------------------------







Спомням си като малък питах баща ми, защо радиото говори по такъв странен начин - ту заглъхне, ту се усили. Имахме едно старо немско радио, марка "Кьортинг". По-късно разбрах, че причината не е в радиото, а в радиостанцията. Естествено ставаше въпрос за "Свободна Европа", чиито предавания бяха заглушавани от народната власт. Така аз, а по-късно и брат ми се присъединихме към слушателите на "Свободна Европа", "Гласът на Америка", Би Би Си, "Дойче веле", "Радио Ватикана". Слушахме задочните репортажи на Георги Марков, слушахме Петър Семерджиев, по-късно и Владимир Костов. Естествено най-много ни допадаха фейлетоните на Велко Верин, с неговия герой Ботуш Каишев.

Слушахме откъси от "Архипелаг Гулаг". Помня как Солженицин отказа да отиде в Швеция да получи Нобелова награда, защото знаеше, че съветските власти няма да го пуснат да се върне в родината си. По-късно, когато малко поотраснахме, с брат ми чухме и историята на баща ни за това как, след като е бил пребит до смърт в мазето на Народната милиция, е бил подготвен за изхвърляне като труп в река Марица. Години след това, през 1997-ма, помогнах на баща ми да издаде част от дневниците си, писани по време на тоталитарния комунистически режим - писани тогава, през онези години, а не след падането на Берлинската стана.



И така още от малки двамата с брат ми знаехме истината за комунизма



Една от интересните книги в къщи беше "Един ден на Иван Денисович" от Борис Дяков, за сталиновите лагери в Сибир. Имахме всички епиграми на Радой Ралин. Помня, че когато иззеха "Люти чушки" от книжарниците, баща ми ходи с брат ми у тях. Те са приятели от студентските години. Двамата преписаха всички епиграми, а брат ми прерисува карикатурите на Борис Димовски. Естествено най-силна беше карикатурата на прасенцето с опашка, завита като подписа на Тодор Живков. Още като юноши знаехме, че нямаме право на кариера и затова много от рано избрах адвокатската професия. Исках не само да наследя занаята на баща си,



а исках като него да нямам началници и да нямам подчинени



Само един адвокат имаше право да се яви пред съда и да каже, например , че "председателят на изпълкома на окръжния народен съвет грубо е нарушил закона, като е подписал незаконна заповед".

Помня как отчуждиха къщата на дядо ми, в която живеехме. Измислиха, че през нея трябва да премине улица. Улица там и до днес няма прокарана. Само че трябваше да ни вземат къщата, защото дядо ми е бил заможен тютюнотърговец. Впрочем, тази къща беше три пъти по-голяма от сегашната ми прословута къща. Хубавото в тази история е, че години след това си реституирахме имота. И тъй като и в читателските писма има въпрос за моята къща, още веднъж ще кажа, че зад моя дом стоят три продадени имота и два влога. Това са явни влогове и още по-явни имоти. Тук няма скрити пари. И пак да кажа: къщата ми е на два етажа, които общо са 192 кв м. На първия етаж има дневна, хол, кухня и малък вестибюл, а на втория - три спални. В крайна сметка, на 45 години имам къща и кола.

Като ученик в началното училище седях четири години на един чин с едно турче. Казваше се Рамадан. Не беше много грамотно и му давах да преписва от мен. След това в гимназията две години делихме един чин с едно момче от Триград, което беше българомохамеданин. Първата година се казваше Юсеин. На втората година вече се казваше Пламен. Пламен и сега си живее в Триград и продължавам да го имам за един от най-добрите ми приятели.

По-късно станах ученик на бащата на бъдещата ми съпруга. Той беше историкът на град Хасково и любимият учител на няколко поколения. Но нямаше право да се занимава с по-новата история на града. В същото време той беше и най-добрият специалист по латински, турски и арабски езици. Още пазим недовършения му триезичен българо-турско-арабски речник.

Наистина станах адвокат и адвокатствах в продължение на 10 години.



Помня цялата изселническа кампания на българските турци



Много от тях бяха мои клиенти и буквално за едно денонощие трябваше да намерят начин да си уредят собствеността върху имотите.

В същност аз не станах лесно адвокат. Макар, че оценките ми от държавните изпити и изпита пред Министерство на правосъдието бяха пет шестици от пет възможни, Окръжния комитет на БКП в Хасково не разреши да бъда разпределен на работа. Близо година и половина чаках разпределение и накрая взех, че станах за кратко общ работник в ОКС Хасково. Беше много смешно, защото цялата бригада беше от циганчета и бригадирът беше циганче.

След падането на Тодор Живков, сякаш най-естественото нещо беше с брат ми да участваме в създаването на СДС Хасково. Това стана още през 1989-та година. В същност още през лятото на същата година имаше едни полутайни сбирки, които скоро бяха докладвани в Окръжния комитет на БКП. Добре, че Първия падна бързо след това и нямаше време да ни разгонят.

В онези първи години не беше лесно да правиш СДС в провинцията. Спомням си как по време на антитурските събития през зимата на 1989-та четирима души от СДС излязохме на трибуната на един антитурски митинг, организиран от областния комитет на БКП в Хасково. Бяхме Христо Василев, сегашният областен управител на Хасково, Михаил Михайлов, който сега е член на НИС, брат ми и аз. Прочетохме декларация на СДС Хасково срещу лозунгите на митинга. Такова освиркване падна, че към края вече не си чувахме сами думите.

На изборите за Велико народно събрание бях мажоритарен кандидат за депутат от СДС.



По-късно разбрахме колко наивни сме били,



като сме мислили, че през 1990-а някой от нас може да спечели мажоритарен избор в Хасковско. Помня как Борис Карадимчев беше "отнесен" още на първия тур от Коста Андреев в Харманли и Тополовград. Аз все пак стигнах до втори тур и естествено загубих срещу човека, който разруши турския квартал в Хасково. В крайна сметка от 14 мандата в избирателния ни район, БКП спечели 12. СДС вкара двама депутати, които бяха водачи на пропорционалната листа, определени от "Раковски" 134 - Крум Неврокопски и Кирил Маричков.

Сигурно част от обясненията за тези резултати се крие и в темата за ченгетата с досиетата. Читател ме пита за разширяването на обхвата на Законът за досиетата. В 36 НС аз внесох проектозакон за отваряне на досиетата на всички кандидати за народни представители. Естествено той не стигна до зала. През всичките ми три мандата в Парламента съм имал ясна и активна позиция по този въпрос. Сега пак я имам. И тя е същата. Само че с тезата за "ченгетата с досиетата" не можеш да се оправдаваш за проблеми в управлението. Защото ако продължаваш да държиш във властта хора с дебели досиета и партийни секретари, това не е проблем на закон за досиетата. Закон за досиетата е нужен не на тези, които управляват,



той е нужен на тези, които гласуват



Затова аз подкрепям всяка законодателна инициатива, която позволява на избирателите да знаят за какви хора гласуват.

Станах член на Националния координационен съвет на СДС през август 1991-а година. Озовах се между Стефан Савов, бай Васил Златаров, Филип Димитров, Стоян Ганев, Георги Марков, Едвин Сугарев, Венцислав Димитров, Александър Йорданов, хората на д-р Тренчев. Това беше СДС в онези години. Още ги нямаше на "Раковски" 134 Иван Костов и Катя Михайлова. Така попаднах в кухнята на СДС.

Сега читатели ме питат, след като подадох оставка, излизам ли от кухнята на политиката и доволен ли съм от позицията на редови депутат. За мен няма редови депутат. Знам, че за други депутатите се делят на значими и редови. Аз няма да бъда редови в този смисъл. Знам много и мога много. Поне част от това, което знам и мога ще реализирам.



Нямам страхове и вярвам, че тайната на свободата е в куража



И не ме сравнявайте с Бухарин, Троцки или Костов (Трайчо)! Някой беше казал, че пет пари не струва политик, който не може да издържи на непопулярност. В крайна сметка политиката не е заради имиджа на политиците, а за нуждите на обществото.

За мен беше важно да кажа това, което мисля за политиката на СДС. Казвах го в продължение на една година в НИС на СДС. В един момент повярвах, че Костов ме е чул, но бързо разбрах, че се заблуждавам. Не съм очаквал, че след като подам оставка ще преобърна нещата в СДС. Аз обаче не искам СДС да повтаря стари грешки и да прави нови грешки. Помня 1994-та година и грешките на СДС, в които и аз участвах. Помня как воювахме сами на всички фронтове. И тогава си измислихме един враг, който нарекохме "комунистическо-турска заплаха". И спечелихме 69 мандата. Пресен е споменът от местните избори през миналата година, когато поискахме цялата власт и не я получихме. А най-силни бяхме и най-много доверие печелехме, когато имахме най-много партньори. Когато Петър Стоянов победи Желю Желев, а след това и онзи професор от БСП. Всички помним как заедно с нашите партньори и с усилията на българския народ БСП беше свалена от власт. А те имаха цялата власт - парламент, правителство, полиция, ченгета, пари, администрация...

В същност поучихме ли се от историята на СДС? Не разбрахме ли, че силата и агресията създават само врагове. В едно интервю Шимон Перес е казал, че партньорите, преди да станат такива, са били врагове. И това е точно така. Не разбрахме ли, че колкото повече партньори имаш, толкова повече доверие печелиш. Не разбрахме ли, че колкото по-споделена е властта, толкова по-добра политика реализираш. Защо искаме пак да отидем на тези избори като на война? Кога политиката ще започне да обединява, а не да разединява нацията? Кога сблъсъците в политиката ще формират общи цели за обществото? Пак ли "кинжалството" ще зарази СДС? "Кинжалството" е по-лошо от чума. Към болните поне има съчувствие. Може ли политикът с най-висок рейтинг да бъде наша мишена?



И него ли ще го дадем курбан



на стремежа ни да се самоизяждаме и в името на нечии властови амбиции?

И ако България е бедна страна, както пише в едно от писмата, демокрация може да има само ако политиката създава общи цели за обществото. Умението в политиката не е в това да концентрираш и упражняваш власт, а да я споделяш. Защото само споделената власт е устойчива и полезна. Знам, че на Балканския полуостров това трудно става. Но продължавам да искам България да стане най-доброто място на Балканите.





Текстове под снимки:

1./ 1996 г. Ръководството на СДС на среща с Негово величество цар Симеон II.

2./ 1990 г. На митинг в Хасково.

3./ 10. I. 1997 г. Събитията тепърва предстоят.

4./ 1994 г. Национална конференция на СДС.

5./ 1999 г. Национална конференция на младежкото СДС.

6./ 1990 г. Първият протест, на който в Хасково се скандираше "Долу БКП!".
946
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД