"На връх Пирин планина

отчаен глас се чуе -

Македония плаче,

ридае и проклина,

Европа цяла псуе:

- Русио, мила сестро,

ела ми ти на помощ,

понеже аз загивам.

Англичани и немци,

италянци и френци

искат да сме под турци.

Проклета и триж клета

да бъдеш ти, Европо,

блуднице вавилонска,

кръвнице македонска."*





"Европата" като идея-фикс на балканската политика не е ново явление. И преди сто, и преди сто и петдесет години нашенецът се пънеше да я разбере и да се почувства част от нея.

А какво беше Европа? То географите и днес не могат да се споразумеят къде минава границата между Европа и Азия. За "балканеца" схоластиката на спора нямаше значение. Не бе географията това, което го вълнуваше. Европа бе по-скоро символ - лозунг с кондензирано евокативно съдържание. Символ, който можеше да бъде разложен на съставни части. На Европа се уповаваха в политическите си щения балканските народи. Европа бе норма и нерядко изплъзващ се, неуловим и недостижим критерий в политиката, икономиката и културата.

В този образ на Европа, в който се вглеждаха и българите, и повечето от съседите, имаше огромен зев - Русия рядко бе част от картината. В много писания автори от Балканите представяха страните си като



преграда пред руската, разбирай, азиатската опасност



Още Г. С. Раковски, твърдеше, че е вредно интересите на България да бъдат асоциирани с тези на Русия: "Ние всякога по тая само точка требва да бъхтиме, да докажим, Европе, чи то не е истина." Красноречиви бяха и румънците. През Кримската война уверяваха антируско настроеното обществено мнение, че "молдо-власите като цяло не само хранят силна антипатия към всичко руско", но и се боели от Санкт Петербург. Та дори сърбите, възприемани като клиенти на руската дипломация, се отграничаваха от покровителката си. В тайни инструкции през Първата световна война емисари бяха наставлявани да поддържат, че сръбската политика е напълно независимо от насоките на руската и има свои собствени цели, различни от руските, в конфликта.

И като политика, и като икономика, и като културен идеал (с известни изключения) Русия си оставаше твърде далеч от иконния образ на Европа. Или както казваше героят на Л. Каравелов:

"Ти в коя държава си се възпитавал и образовал? - ще да попита Хаджи Калчо своята жертва.

- В Русия - отговаря смирено учителят.

- Руските възпитаници нищо не знаят - отговаря Хаджията... Ингелизите са хванали чумата в шише и държат я затворена; френците са измислили "маймуната"; немците са измислили кибритът и пивото, а московците що са измислили? А? Московците са юнаци, ама са ахмаци."



Балканските народи бяха етноцентрични



Убедени бяха, че целите на тяхната страна са най-справедливи; че начинът на живот на собствената национална група, сравнен с този на останалите на полуострова, е естествено присъщ и единствено правилен. Етноцентризмът им обаче не беше по-силен от етноцентризма или по-скоро от европоцентризма на западната общественост. Като цяло тя споделяше господстващото през целия XIX - а защо да не кажем - и XX век убеждение за вроденото превъзходство на западния модел култура над останалите. Повечето западняци вярваха твърдо, че техният начин да се живее е не само най-правилният, но и най-добрият. Това бе набивано в главите на децата в училище; бе разпространявано от литературата и изкуството, за които реалностите извън континента се свеждаха до една привлекателна екзотика; бе тиражирано с развитието на масовите комуникации в края на ХIХ и началото на ХХ век. Журналисти претендираха, че са обективни и в избора на новините, и в представянето им, но все пак придаваха по-голямо значение на това, което ставаше в Европа, и то в "тяхната Европа", отколкото където и да било другаде. All the news that's fit to print бе написано на първата страница на "Ню Йорк таймс", но се оказваше, че



значимите новини, достойни за печатане, идат все от Запада



От Запад идеха идеите на Ласал, на Маркс и на Ницше. От Изток - че турците набиват на кол въстаниците в Босна и Херцеговина. От Запад - че група млади художници от Париж открили своя изложба и започнали да ги наричат "импресионисти". От Изток - че мода сред войводите на гръцките андарти в Македония било да се снимат с огърлици от отрязани уши на българи.

Според Ърнест Гелнер двама души принадлежат към една и съща нация, когато всеки един от тях знае, че е член на тази нация и признава това качество и на другия. Правилото е простичко. Според него излиза, че балканците мислеха себе си за европейци. Дали западняците ги брояха за равни, е въпрос. Навремето Бисмарк характеризираше французина като "един господин, който не познава географията". На Парижката мирна конференция Лойд Джордж бе готов да даде на гърците цяла Мала Азия. Гледал картата човекът и решил, че оцветените в зелено територии са населени от елини. Всъщност това били равнините. В навечерието на Първата световна война един от нашите астрономи, работещи във Франция, по-късно член на БАН, бе поканен на обяд в интелектуално семейство. Домакинята по едно време поставила нож между зъбите си и заявила, че преди да се запознаят,



мислела, че така ходят българите



Представата за сърбина бе сляп гъдулар, приседнал под едно дърво и тананикащ юнашки песни пред замечтано подръпващи сливовица слушатели. Информацията за западните ни съседи наблягаше върху войнствеността и бруталността им - качества, които отблъскваха европееца. След преврата от 29 май 1903 г., когато изпосечените тела на крал Александър и съпругата му Драга бяха изхвърлени от прозорците на кралския дворец, в "Pall Mall Gazette" възкликнаха: "Дали сърбите, дали който и да било от балканските народи е цивилизован? Този въпрос лежи в сърцевината на това трагично събитие и на въпроса... човек трябва да отговори без колебания "не!". А в "The Times" влиятелният У. Стиид, който пишеше от Виена, добавяше: "Подходяща сцена за подобно безмилостно и точно планирано цареубийство би трябвало да бъде някое централноазиатско ханство, а не европейски град." Подобни инвективи не бяха използвани за италианците, когато италиански анархист закла с пила съпругата на император Франц Йосиф, нито пък за португалците, когато с бомба разкъсаха на парчета тялото на краля си. Те си оставаха запазена марка за балканците.

Балканският начин на живот се различаваше от привичния на европейците и те го гледаха



с интерес, но и със снизхождение



Водителите на Балканите трябваше да убедят Европа, че са част от европейския свят - факт, в който европейската общественост хранеше определени съмнения.

Кои бяха използваните от "балканците" критерии?

Най-ранен бе религиозният - извечността и неизбежността на противопоставянето между християнството и исляма. И тъй като Европа бе християнска, то и християнските Балкани бяха част от нея. Този аргумент обаче не обхващаше напълно мозаичната картина на полуострова.

На първо място обширни територии в него бяха населени от мюсюлмани. На второ - католическият и протестантски Запад традиционно се отнасяше с недоверие към православния Изток. През целия XIX век първо католиците, а след това и доста протестантски църкви изпратиха мисии на Балканите, за да "покръстят" езичниците. Това, че предците на т. нар. езичници бяха приели християнството понякога столетия преди да дойдат новите им благодетели, нямаше значение. За мисионерите православието бе една варварска религия.

Балканите диреха допирателни между своята и европейската култура. Не бе лесно. И за най-непосветените бе ясно, че независимо от усилията, от напредъка, бездна разделяше културното ниво на Запада и Ориента. През Балканската война Министерството на външните работи и изповеданията нареждаше на представителите си в чужбина да прокарват тезата, че балканските народи и особено българите се сражавали за каузата на "европейската култура". Сърбите подчертаваха, че без тяхната култура европейската не би била същата. Румънците бяха особено стръвни в опитите да убедят западняците, че румънската култура стояла много по-близко до Запада, отколкото до Изтока: "Румъния не е нито Турция, нито България...Тя по-скоро е страж на западната цивилизация". По подобен начин в Атина опитваха да слагат знак на равенство между древногръцката култура, оформила съвременната европейска цивилизация, новата елинска култура и европейската. От друга страна - едва ли би се намерил университетски възпитаник в Западна Европа, освен ако не бе тесен специалист, който да можеше да спомене в анкета и едно име на балкански интелектуалец.



Облеклото със своя знаков характер



бе използвано, за да подчертава принадлежността на полуострова към Европа. И българи, и сърби, и гърци, и румънци твърдяха, че парижката мода, по която се носеше вече не само хайлайфа, но и голяма част от средната урбанизирана класа е белег на нейната европейска същност. Страниците на вестниците пъстрееха от реклами на големите парижки магазини Printemps.

Успехът бе минимален. В края на 1913 г. д-р К. Кръстев написа статия за българската литература и опита да я прокара в английския печат. Влиятелен англичанин му оказа енергична подкрепа. Предложи я в шест от най-авторитетните списания. Навсякъде я отхвърлиха. Въпреки събитията, разтърсили Балканите, никой не проявяваше интерес към съвременната култура на народите им. Сръбският министър на просветата през Първата световна война се оплакваше с горчивина, че Западът възприемал сърбите "главно като физически жилава, военнолюбива и храбра раса, но груба, слабо културна и аз се опасявам, дори донякъде примитивна". Румънците се жалеха, че книгите, в които подчертавали близостта си към Европа били приемани с благодарност, но "доколкото знаели, щом вратите се хлопнели зад гърба им, получателите бързали да ги изхвърлят".



Европа беше идеал и в политическо отношение.



Още преди Освобождението образованите българи гледаха на нея като извор на вдъхновение и пример за бъдещето си. Ето защо, образованият в европейското по своя характер, макар и американско престижно училище в Цариград "Роберт колеж" Иван Славейков публикуваше статията "Длъжностите на господарството към поданика му", а не разискваше антитезата, обичайна за Османската империя - длъжностите на поданика към господарството му.

Европа беше символ на конституционен, парламентарен ред. От европейски образци бяха повлияни, а нерядко и директно преписани балканските конституции. Проблемът, обаче, бе, че на Балканите се разминаваха политическата теория и политическата практика. Почти всички водители на балканските страни в края на миналия и началото на нашия век бяха получили висшето си образование /най-често юридическо/ в Западна Европа. Там възприемаха или по-скоро се запознаваха с основните конституционни идеали, които вълнуваха напредничавите умове на времето. Прилагаха ли знанията си на практика, когато се завръщаха в родината си? Рядко. Обичайната картина бе съчетаването на общо демократическа фразеология с методи, повлияни от османската политическа традиция и допълнени с широк спектър от новоразработени средства за борба с политическия противник. Десетилетия още щяха да минат докато се изгради на Балканите системата на checks and balances, която крепи политическата практика и я предпазва от уклони в различни посоки.

Европа беше идеал и в икономиката. От нея идеха



идеите за индустриално развитие,



за модерно селско стопанство /Дания бе държавата най-често цитирана в пренията в българския парламент/ и всички малки удоволствия на цивилизацията, които правят живота на човека приятен /от Австрия бяха внесени първите обществени писоари и в България, и в Сърбия, и в Румъния/. От нея с мълниеносна скорост по целия полуостров се спускаха парижките моди. От нея идеха вещи, към които с неудобство и обзет от паника за изхарчените парици, посягаше балканският гражданин. Европа бе равнозначно на качество. Една скоба - Съединените щати или Америка, както тогава предпочитаха да ги наричат, бяха включени в културно-икономическото съдържание на термина "Европа". Затова и героят на Иван Вазов от "Чичовци" възкликваше: "По модата в Америка, американски - казваше той. - Хаджи Смион казваше това без най-малката цел да излъже. Той го казваше естествено и с пълно чистосърдечие. "Американско" за него беше всичко що се отличаваше с особно качество".

Многобройните реклами и обявления изграждаха образа на идеалния балкански консуматор-клиент. Той трябваше да има самочувствието на европеец и то не какъв да е, а западен тип. На практика нямаше реклами за артикули, произведени на юг или изток от Виена. Производителите от Балканите настояваха да се закупуват и техните стоки, защото това било въпрос на патриотизъм. Другата причина, разбира се, бе евтинията. Самочувствието постепенно порасна, но все още бе изключение. Малцина посягаха



да мерят ръст с качествата на изделията,



внасяни от Западна Европа. Сред тях Христо Сяров - един от пионерите на парфюмерийната индустрия - възкликваше емоционално: "Защото светът вече се насити на западните сапуни, комбинирани с нечиста мърцинна лой, кокалена мас, минерални масла... От цариградските хареми до софийските салони, от палата до колиба, всъде протегат ръка за Христо Сяровите сапуни с яйца и мляко. Нема вече никаква конкуренция... нашата стока е нашата реклама... неговите сапуни правят чест на нашата индустрия".

Всичко това не означава, че образът на Европа бе образ идеален, без петно и без щърбавинка в представата на "балканеца". Европа бе и много друго. Европа стоеше и гледаше безучастно как азиатската турска империя разпарчетосва тялото на балканските християни. Европа смазваше с експанзията си балканският еснаф. Или както се оплакваха в "Гайда": "Ама нали видиш, търговията заспала, занятите всички спрели, пара не излязва... Нашенско нещо веки не купуват, нашенската работа не аресват, се а ла Вропа искат да го карат". Цените на европейските стоки, не винаги по-качествени, но винаги с по-хубав, с по-лъскав външен вид, докарваха до отчаяние отците на фамилиите. В оплакванията си те стигаха до глобални заключения: "Току рекли Авропата, Авропата. Ама Авропата не гледа като тях на готово. Авропата измислила тюрлю бин, тюрлю мурафетя, па търси като нас прости да им зема паричките, анадънму".



От Европа идеше развалата на личните нрави.



Оттам прииждаха арфистките, които услаждаха взора и слуха в заведенията, проститутките, които привличаха зажаднелите погледи на склонните да съгрешат мъже. Оттам идеше и развода - нещо почти нечувано преди за Балканите. От Европа идеха легендарните фармасони, за които чорбаджи Марко едва ли знаеше нещо, но ги ругаеше от все сърце.

И независимо от това да си европеец бе и си оставаше идеал. Най-голямата обида в политическата полемика бе да ти отрекат това право. Затова в кризата, разтърсила България през 1886-1887 г. княз Мингрели, руски кандидат за българския престол бе атакуван, че бил "черкезин", сиреч мюсюлманин, сиреч "азиатец". Никого не интересуваше, че князът бе грузинец, а грузинците бяха станали християни комай половин хилядолетие преди българите.

"Дойде и нашето време да похлопаме на вратата на Европа" възторгна се някога Раковски. Хлопаме вече век и половина. Глухи да бяха щяха да ни чуят.



* Песен, пяна на седенки в Македония през 80-те години на миналия век.