Като приключи жътвата на село, настава времето за кратък отдих за хората, преди да е започнало есенното прибиране от полето на царевицата, на гроздето, плодовете и зеленчуците. Баш тогава идва моментът за тия, които имат различни болежки, да отидат на бани. Мама ходеше на Вършец, защото там минералната вода укрепвала нервите. А нервите й били съсипани от свекървата. Когато мама се омъжила, баба ми била млада вдовица към четирийсетте. След края на Междусъюзническата война дядо Цаньо не си дошъл. Нямало съобщение от частта му, че е загинал, а не се върнал. Другарите му също не донесли никакви новини за съдбата му - пленник ли е, загинал ли е... Щастливите жени заживели с оцелелите си мъже, вдовиците завързали черни кърпи, а баба? А да те видя сега какво прайваш - нито с женените женена, нито с вдовиците вдовица. Завъртял се един беден ерген край нея, ама... ако мъжът й вземе, че си дойде отнякъде и я завари женана за друг? А времето си летяло. Сигурно тогава не са били на мода баните и баба нямало на кого да си излива нервите. Разгеле мама й била насреща. Млада, хубава, работлива, ама... бедна. Тъй де - че може ли да дойде без чеиз! Само с една кълчищна черга. И се започнала тежка междусъюзническа война между снаха и свекърва. Че няма единствения си син да товари със злочестините си, я! А той между двете - коя по-напред да жали. Па току тръгнал да обикаля из околията да търси живи фронтоваци и да разпитва за баща си. Еле един му казал, че като отстъпвала частта им, го видял закачен прав на една бодлива тел. Ама ранен ли е бил, жив ли е бил, загинал ли е - нямало как да го занича по време на паническото отстъпление. Ама... щом досега не си е дошъл, сигур... И баща ми прекратил издирването. Разказал новината на майка си, която се утешила, че поне е вдовица като хората. И се пренесла при бедния ерген, който вече не бил толкова беден, след като невястата му занесла половината ниви, които по право й се падали. Баща ми прежалил нивите - мир да е! Баба заживяла най-после спокойно, родила си друго момченце, настъпило и примирие между двете жени. Но останала болестта на мама, която лекарите нарекли невралгия. Посъветвали я всяко лято да ходи на бани във Вършец.

Та да си дойдем на думата. И това лято мама започна да се стяга за бани. Набързо се оформи групата от няколко жени, намери се и драгоманин (водач), защото как така сами жени без мъж ще се оправят по широкия свят. Както всеки път мама напълни един голям чувал с влачена вълна, мушна в него хурката и вретената, та докато почива, да опреде вълната, защото зимата я чака със становете. Залепи върху него един лист с адреса до пощата във Вършец, залепи и още един с адреса на подателя и татко го занесе на пощата. Като се събудих на другата сутрин, мама беше заминала. Бързо станах и започнах да шетам. Нямах си баба вкъщи като другите деца и всичката работа падеше на моите детски плещи. Така от много малка се бях научила да готвя на мъжете - на татко и брат ми Цанко, кръстен на дядо Цаньо (а виж мен не ме е кръстила на свекървата). Не ми тежеше, защото знаех, че мама ще ми донесе армаган - я някоя гривничка, я някоя купешка дрешка. И така едва десетгодишна аз се научих да меся и пека хляб, баници, можех да заколя кокошка, да я сготвя. И затова моите гости и до днес ми се чудят откъде зная да готвя толкова вкусно. Ами да се чудят, като майките им не са ходили на бани! А виж нито баща ми, нито брат ми ме хвалеха. Ядяха уморени и бързо лягаха. Щом съм момиче, то се знае, че аз ще въртя къщата - мъжете ли да готвят! Затуй не се жалвах. Дори намирах време и да изляза на улицата с хурка на лафка - летен вариант на зимните вечерни седенки по къщите. А там е много интересно, защото се научават последните новини и клюки, разказани и коментирани от жените без цензура заради децата, без литературна редакция. И до днес понякога не се сещам в бързината за синонима на някоя мила родна дума от лафките, не мога да взема завоя и току изтърся оригинала. Затова колегите от редакцията ме критикуват задето съм била цапната в устата. Не ми приличало на възрастта и образованието. Но в писаното слово избягвам думи от лафката, макар че първо се сещам за живата селска думичка и след това я заменям с литературния синоним...

Та като си предях на лафката, далдисала в живописния лафмоабет на жените, един ден дойде пощаджията и каза, че се е върнал чувалът на мама - да дойде татко да си го прибере. Жените спряха да предат и бързо обмениха информация само с очи. Но аз я разчетох. А мама! Какво е станало с мама? Грабнах си столчето и хурката и се прибрах разплакана. Божичко, кога ще се върне татко! Най-после се мръкна, той донесе чувала, от който вкъщи легна още по-тежък мрак и тревога. Вече не отивах на лафката, защото и там, и в цялото село актуалната тема за чувала не слизаше от дневен ред. Докато най-после пристигна писмо от мама - значи е жива! В него тя само се жалваше, че чувалът не бил пристигнал. Как се стои по цял ден без работа! Молела се на другарките си да им попреде, но всяка си стискала хурката. Казвали й да си гледа почивката. А как се почива без работа!...

Когато най-после мама се върна изтерзана от баните, се разбра, че листчето с адреса се отлепило. И заради това проклето листче тя се върна с още по-тежка невралгия. Чак като се наплака, мама най-после се сети да ми даде армагана. Кукла! И казва "мама"! Грабнах я и право на лафката. Децата и жените опъваха шии, дивяха се на красотата й, цъкаха. Задигаха рокличката й, дори надничаха в гащичките - тя беше с гащи за разлика от всички присъстващи - за да разберат къде е скрит гласът й.

- Заслужава си куклата детето. Цялата къща въртеше като дърто. Що сълзи изрева зарад тоз пусти чувал - радваха се те.

- А какъв армаган донесе на баща ти?

- Е, как какъв, ма! - учуди се най-цапнатата в устата. - Една къпана... За баща й е най-големият армаган - една къпана... булка.

Уф! Тоз път успях да взема завоя...