През нощта беше валял силен дъжд и пътят за хижата приличаше на езеро. Бурята бе повалила клони и дървета. Да се мине с кола по този път беше невъзможно и ние четиримата - аз, Боби, Мирослава и Стефан - умувахме как да постъпим. Нямаше време за губене, бързахме за хижата, а колата ни не беше амфибия.

- Аз знам един път - предложи Стефан. - Малко заобикаля, но е на високото и е отцедливо. През едно село минава, ей зад ония баири.

Баирите бяха наредени един зад друг като купи със сено. Над по-следния се извисяваше червеникава скала с назъбен връх.

- Ето там - посочи Стефан. - Към скалата. Ще завием тука...

Завихме и през камънаците, през ровищата - задницата на колата подскачаше и се въртеше - поехме към високото. Скалата все повече приближаваше, мярнаха се поляни, осеяни с шубраци и трънки, някъде се показваха дървета.

- В това село живеят само трима души - поясни Стефан, когато колата се насочи към последното възвишение и се показаха покриви на къщи. - Две жени и един мъж.

- Значи е безлюдно - отбеляза Боби.

- Иначе е красиво. Има чудесен изглед и къщите са интересни. Някои са над стогодишни. Понякога идват кинаджии... И художници наобикалят, но постоянно са тука само тия тримата. Водят си козичките на паша, гледат си животинчетата. На воля им е всичко. Ей я гората, ако им потрябват дърва.

Приближихме първата къща. Висока ограда, портата - потъмняла, с навес отгоре. Покривът на къщата беше затиснат с камъни... Показа се още една къща - и тя стара, с широк чардак и лястовичи гнезда. Улицата беше стръмна, по средата й имаше вада. В основите на каменните огради пълзеше мъх, диви орехи поклащаха вейките си над зидарията. Една огромна черница хвърляше сянка върху чакълестата настилка.

Спряхме, за да поразгледаме. Мирослава и Стефан тръгнаха нагоре по улицата, а аз и Боби застанахме до една ограда, цялата обвита с бръшлян. От вътрешната страна на оградата се издигаше топола, в чиито клонки пърхаха врабци.

Освен бръмченето на пчели и цвъркота на птици нищо друго не се чуваше. Един самолет прелетя и остави бяла диря в небето. Ято диви гълъби след това се понесе във висинето. Наблюдавах как летят птиците и си мислех за простора, който се откриваше оттука. Тая безбрежна синева на небето...После се загледах в скалите и си представих как слънцето дълго седи върху седловината насреща преди да залезе. Погледът ми отново обходи върховете и се спря на издигнатия зъбер - заприлича ми на птица, която се кани да полети.

Чуха се изведнъж гласове иззад оградата. Някаква жена нареждаше:

- Тая уруспия, тая никаквица!... Пак ти е замаяла главата. Нищо не я спира. Чумата да я тръшне, дано! - така силно извика жената, че врабците върху тополата се разбягаха.

- Коя, ма? - обади се мъжки глас.

- Коя!... Гаче ли не знаеш. По цял ден се кълчи пред тебе. Очите ти ей такива...

- Кой, аз ли?...- оправда се мъжът.

- Ти, ами...Не те е срам! За резил си станал пред обществото.

- Божичко - извика мъжът, - ти си луда! За кое общество приказваш?

- Луда съм аз! - изкрещя отново жената. - Като взема това дърво, ще видиш.

Положението ставаше неудържимо. Докъде ли щеше да стигне разправията между тия двамата зад оградата? Може и до бой. Питах се какво ли представляваше тази, дето беше обект на такава ревност...Някоя разюздана фурия - опасна жена, готова да прелъсти всеки срещнат мъж.

Възцари се за миг тревожна тишина. И отново канонадата се захвана.

- Ти от едно време...Все тази ти е в главата. Знам аз.

- Божичко, Божичко-о-о... - пак повтори мъжът. - Луда си!

- Ще те забожикам аз - като гюлле изтрещя гласът на непознатата зад камъните. - Правиш се на...

- Казах ти - луда си!

- Луда съм, че те търпя. Аз трябваше още навремето...Като ви сварих там, в люцернището.

- Връзвах конете.

- А тя защо беше със запретната пола?

- Ами роса имаше. Беше валяло...

- А подир туй, на воденицата. Носеше й чувалите.

- Мъжът й беше запас, нали знаеш?

- И на градината... Ходеше да й поливаш доматите. В оня пущинак, до старите лозя ви заварих също.

- Теличката й се беше загубила.

- Аха, теличката! Друго търсеше ти. И не миряса след това... Аз мислех по едно време на председателя да те кажа. На оня, Орлинов, дето идваше с джипката. На фуража те бяха сложили, пък ти с каруцата - носиш й зърното в двора. Ревизия да бяха ти направили в склада! Ама аз, хайде...

- Да си казала! Нищо нямаше да открият.

- И прасенце й купи от пазара.

- Хайде, стига.

- Какво стига! Не виждаш ли, че още не си мирясал. Защо й даде юлара на магарето?

- Юлара на нейното магаре е скъсан.

- Да си го зашие. Защо пак ти?... Защото по цял ден се върти пред тебе и се кълчи! И ти като някой петел... Ама да се видиш на какво мязаш. Гребенът ти вече...

Мъжът се показа на портата. Погледна към спрялата кола и се насочи към нея. Аз също се приближих. Беше дребен, с побеляла коса и сбръчкано лице. Облечен с риза на квадратчета и дочен панталон, с гумени цървули на бос крак. Той постоя, погледа колата. После попита кои сме и откъде идваме. Да не сме от тия, дето правят снимки на къщите? Щото идвали едни да купуват - за чужденци. Отвърнах, че минаваме само през селото, искаме да разгледаме. Дядото се ухили (в устата му нямаше нито един зъб) и каза, че може да ни разведе, ако желаем. И да ни покаже това-онова. После започна да обяснява:

- Тука е моята къща, може да влезете...Ей там е на Бумбала, ама е празна, няма ги на тоя свят - и той, и бабата му. Иначе къщата я бива, покривът само е хлътнал малко. И Писаровите се загубиха от този свят - ето там високия чардак. Синовете им идват понякога. По-надолу е на Даскаловите къщата. Онова прозорче, цветното, виждате ли го? Каква красота!... И пармаклъкът също - като дантела е - завъртя се дядото. - Ама ще дойде ли някой вече тука да се порадва? Вие защо не останете? - попита той. - Ще ви запозная с бабата. Имам и с какво да ви почерпя - намигна весело.

Отвърнахме, че бързаме за хижата. Той ни покани, като се връщаме, да се отбием. Щял да ни чака.

Като излизахме с колата от селото, видяхме една баба да идва откъм гората с наръч съчки на гърба. Беше облечена със синя работна манта, избеляла и скъсана на едното рамо. Главата й - омотана със забрадка, едва се виждаха очите й. Беше обута с два различни чорапа - единия смъкнат до глезена. Краката й приличаха на клечки. Тътреше стари, препитени галоши. Тя се препъваше из камънаците и стискаше със сухата си ръка въженцето, с което бяха завързани съчките.

Колата едва пъплеше по нагорнището и с бабата се разминахме на около метър. Сигурно това беше тя, развратницата. Тая, дето се кълчеше и съблазняваше чуждите мъже...

Насреща под баира се виждаха гробищата.