|
| Митко Новков |
Ако решим обаче, че това е прерогатив на "дивите османски орди", както би се изразил някой вманиачен български националист, ще се излъжем. Не е така,
историята е красноречива и непреклонна:
най-първите стъпки на славянските и прабългарски племена на Балканския полуостров са стъпки на нашественици, грабители, насилници. На плячкаджии. Днес преравяме тракийските могили и се хвалим пред света със златните съкровища на първите жители на полуострова, обаче не си даваме сметка, че те са били заравяни дълбоко в земята вероятно заради тези непрестанни нахлувания на другите наши прадеди, завоювали с огън и меч правото си да живеят на Балканите. Въобще баналността "кръстопътна земя" определя в достатъчна степен изложеността на Югоизточна Европа на най-различни нашествия, съпроводени с грабежи, насилия и убийства. И доколкото може да се каже, че историческите събития не минават безследно през паметта на народите, това означава, че всичките тези нападения са оставили трайни белези там. Обаче не единствено върху им като жертви, но и като палачи. С други думи, да се плячкосват земите, на които днес живее българското племе,
си е традиция изконна и непрекъсваема,
дълбоко залегнала в съзнанието на местните жители. Които, като нямат какво да плячкосват, самоплячкосват се. България - страна на ягмаджии и жертви, само дето едните си сменят местата с другите. В някаква степен тук никой няма желание за стабилно управление, всяко управление тук е управление на грабители и насилници.
В психологическата наука тези исторически белези се назовават "архетип". Терминът е създаден от швейцарския психиатър, блестящ последовател на Фройд, но и неговото най-силно разочарование, Карл Густав Юнг. Тъкмо заради изнамирането на архетипите в колективното безсъзнателно Фройд обвинява своя бивш съмишленик в мистицизъм. За преклоняващия се пред разума австрийски евреин теорията на Юнг наистина може да звучи като мистицизъм, но за Балканите и конкретно в България тя си е най-истинска истина. Особено след 1878 г., когато плячкаджийските стереотипи на българите се прехвърлят върху изградената от тях държава, която сама става плячкаджийска и грабителска. Една от огромните изненади на вече свободните от властта на Високата порта поданици на Княжество България е, че данъчната тежест се покачва неимоверно.
Вместо джазието и хараджа (десятък) -
солидно количество такси, налози, вземания, лицензирания, разрешителни режими и т.н., които освен всичко се искат и в пари, а не в натура. Тегобата е толкова непосилна, че довежда до Шабленските бунтове и до изоставения от Андрешко в блатото съдия-изпълнител. Държавата се е превърнала в най-големия плячкаджия, в най-големия обирджия, а нейните граждани са не достойни за обслужване, а са стадо за стригане. Развитото и не толкова развито социалистическо общество само интензифицира тия навици на българската държава - от плащането на ергенски данък през различните доброволни самооблагания до задължителните суми членски внос за БКП, БЗНС, ОФ и профсъюзите. След взрива на демокрацията пък тия ягмаджийски нагласи се разпищолиха съвсем - тук властта се гони не да се управлява, тук властта се гони, за да се краде. Политиката тук не е полисно, а плячкаджийско действие. Като жертвите не правят изключение - падне ли им случай, веднага се преобразяват в алчни грабители.
Това е големият проблем на българската държава: тя е образувание не за да е в услуга на своите граждани; тя съществува, за да може заемащите най-различни постове в нея да плячкосват безнаказано същите тези граждани. Един социален феномен, който си е самодостатъчен: колко пъти сте имали чувството, че влизайки при някой държавен чиновник, нагло сте съсипали неговото свещено спокойствие? Той няма нужда от вас, вие единствено му пречите. И едничкото оправдание да ви има, е, че в противен случай няма да има кой да осигурява средствата, които той, чиновникът, харчи на воля.
Казвам, следвайки Авторханов, макар той да ограничава това си твърдение само до сталинската диктатура: ако по тукашните земи съществува някаква борба, това не е борбата между класите, това е
борбата на държавната бюрокрация с нейните съграждани
и на гражданите с тяхната държавна бюрокрация. Една непрестанна битка на гражданина да не бъде сдъвкан, изсмукан и изплют от социалната форма, която - по всички закони на историческата и социалната наука, сам той е изградил и която се нарича "българска държава". Една съпротива именно на гражданското да не се превърне в поданическо и да не бъде приемано единствено и само като поданическо. Тук нещата са обърнати: не трябва да се пита какво ти си направил за своята държава, трябва да се пита какво си направил за своите (съ)граждани. Защото колкото повече гражданското нараства, толкова повече ягмаджийското се свива... Докато дойде ден съвсем да го няма.
Този ден обаче мнозина от нас май няма да доживеят.
Много добра статия. Това е достойна статия за начална глава на книгата "Българския Катарзис"! 
а че се краде и опустошава не е новина 
