Средновековната действителност може да ни изуми понякога с изобилието на сцени на насилие, ако се втренчим прекалено старателно в писмените извори. Рязане на всичко, което стърчи или виси от торса, ослепяване, закачане на кука, разпъване между четири коня, сваряване в котел, набиване на кол, изгаряне на клада, яздене гол на крастава камила или магаре с последващо убиване с камъни - дейности, пред които класическото рязане на глава изглежда като благопожелание. Всъщност средновековният българин е не по-малко впечатлен от тези екзотични манипулации, поради което ги описва и рисува така старателно. Предвидените в средновековните закони ужасни наказания имат силно сплашващо действие и далеч не се прилагат често.
През първите 100 години от съществуването на българската държава отделните общности запазват автономията си. Правната регулация се осъществява

на основата на обичайното право

Именно основните принципи на обичайното право влизат в християнството като "Десет божи заповеди". Тези прости правила в продължение на хилядолетия са достатъчни за успешното функциониране на малките общности.
В началото на IХ в. хан Крум въвежда ново административно деление на страната, като не се съобразява с етническата принадлежност на поданиците си. Това е и първата значителна стъпка към формирането на единно старобългарско общество. За сметка на изгубената си автономия славянските князе са приобщени към управлението на държавата. С усложняването на обществените отношения обичайното право се оказва недостатъчно. За съжаление законодателната дейност на хан Крум е разгледана съвсем накратко в един-единствен писмен извор - Лексикона на Свидас, енциклопедичен речник от втората половина на Х в.
Въпреки отсъствието на категоричност законодателната дейност на Крум е безспорна. Нейните параметри обаче са силно размити. Наивното сведение на Свидас описва едно странно легендарно общество. Наказанието за клевета и лъжесвидетелство например е смърт, което е очевидно пресилено, дори ако зад тези определения да се крият понякога деяния с антидържавен характер или, което е едно и също, застрашаващи владетеля. Наказанието за крадците - чупене на краката им - е заимствано несъмнено от законите във Византия. Особено загадъчен е откъсът за просяците: "На всеки, който проси, да не се дава малко, но да бъде [достатъчно] задоволен, за да не изпадне пак в нужда". Наказателната мярка за тези, които не осъществят предписаното - отнемат им се имотите.
Значително количество тълкувания на Лексикона на Свидас са се натрупали в българската историография. Ясно е само, че е налице значителна имуществена диференциация, която се е получила неизвестно как. Трудно е да се разкодира и известното и често цитирано сведение за изкореняването на лозята с цел ограничаване на пиянството. Очевидно никакви лозя не са изкоренявани, но разпространението на пиянството е отново белег за замогване, тъй като цената на виното е била висока. Във всеки случай един век след Крум дневната дажба на монасите в българските и византийските обители е между 1, 2 и 2.4 л вино. Ако сведението на Свидас за разпространението на пиянството е вярно, то би преобърнало представата ни за финансовите възможности на средновековния българин.
Във всички случаи законодателната дейност на хан Крум има със сигурност етнообразуващ характер - племенното обичайно право е

заменено с писани закони,

валидни за всички членове на средновековното българско общество.
Един изключително важен писан закон е въведен през втората половина (след 865 г.) на IХ в. - Земеделският закон. Във Византия този текст е в сила век по-рано. Земеделският закон засяга производствените отношения в селското стопанство, които през втората половина на IХ в. са достатъчно развити, за да се нуждаят от подробна регулация. Текстът звучи, общо взето, твърде миролюбиво. Предвидените наказания за изораване на чужда нива, за засяването й, за липса на грижи в лозята, за кражба на косер, сърп, лопата или брадва, за липса на грижи за животните, са изключително насочени към покриването само на материалните щети от тези действия. Всяка злонамерена дейност - отравяне на овчарско куче, отрязване на дърво или лоза, кражба на жито и вино, използване на нередовни мерки и теглилки, обаче се наказва жестоко - бой с тояги и камшици, чупене на ръце и крака, обесване.
По същото време започва да се прилага и Законът за съдене на хората, познат ни от огромен брой преписи. За повечето провинения наказанието тук също е заплащане на щетите - за изнасилване например целият имот на престъпника се предава във владение на потърпевшата. За блудства обикновено се отрязва носът. Към повечето семейни провинения се полага и до 15 години пост. Допуска се развод, но по строго установени причини - ако единият от съпрузите зарази партньора си с тежка болест, без да го предупреди. От писмата на охридския архиепископ Теофилакт (ХI в.) знаем и още една причина за развод. Жена от Девол (днес в Албания) получила развод, тъй като съпругът й не си лягал с нея, тъй като проявявал интерес към собствения си пол. Това е единственото сведение за сексуална девиация в Българското средновековие. Второ такова сведение срещаме чак през първата половина на ХIХ в.

Най-жестоки са наказанията за политически престъпления

Те се радват и на най-широка известност. Най-кървавият владетел е княз Борис-Михаил, който потушава с нечувана жестокост бунта на боилите и ослепява сина си Владимир-Расате заради опита му да върне старите богове поне в столицата Плиска.
Местата за изтърпяване на наказанията, както бихме нарекли сега средновековните тъмници, са крайно неприемливи от днешна гледна точка. Това е едно от предназначенията на подземията на Хрельовата кула в днешната Рилска обител например. Дори да слезете в тях през юли, е добре да си облечете връхна дреха, а студът през зимата е нетърпим за съвременния човек. Извън този пример трудно би могло да се посочи безспорно помещение с такова предназначение, запазено до наши дни.

Все пак не бива никога да се забравя, че средновековният българин има друга представа за студено-топло, за удобно-неудобно, за далече-близо. В "Стратегикона на Псевдомаврикий" (VI - VII в.) славяните са описани като "многобройни и издръжливи, понасят леко и жега, и студ, и дъжд, и телесна голота, и недостиг на храна". Особено нетърпимо от днешна гледна точка би било липсата на отопление, но средновековният човек е свикнал със студените си жилища. Изглежда, че разликата между свободния и несвободния живот в битов план през Средновековието и днес е една и съща. Променени са изходните параметри, но разликата между тях у останала еднаква.

Дори в добре проучените археологически замъци и градски цитадели много малко находки би могло да се свържат с наказателна дейност. Една верига, завършваща с белезници, от Велики Преслав може би е от една от малкото. Разбира се, части от вериги се намират навсякъде в средновековните ни градове, но те се използват и за редица други, чисто стопански дейности. За разлика от страните, в които харесват римския папа, у нас не се хвърлят колосални усилия за изобретяването на специални съоръжения за умъртвяване и изтезание. Използват се предимно нетрайни уреди като пръчки и тояги или предмети с двойно предназначение. Поради това днес трудно можем да разпознаем уредите за изтезание и умъртвяване в Средновековна България. Освен това изглежда, че тези дейности не са упражняване често, а публичността им е изключение.
Наказанията в Средновековието изглеждат наистина страшни. Има обаче достатъчно податки в изворите, че

най-ужасните от тях не са прилагани толкова често,

колкото можем да предположим първоначално. Разбира се, провиненията са наказвани безкомпромисно и най-вече веднага, но в никакъв случай самоцелно и произволно. При това с лекота се прилагат само наказания, които не увреждат тялото, сиреч не нарушават работоспособността на провинилия се.
Населението в Средновековието е голяма ценност - от него зависи всяка трудова и военна дейност. Първо, защото не е особено многобройно поради невисокия естествен прираст и ниска продължителност на живота. Второ, защото населението със специфични занаятчийски и военни умения никак не е многобройно. И трето, загубата на всеки човек е загуба на данъкоплатец. Липсата на пари въпреки развитието на стоково-паричните отношения е хронична и повсеместна през цялото Средновековие.