Миналата седмица стана известно, че главният управител на медийната група ВАЦ - Бодо Хомбах, се е извинил на изкуствоведката Мартина Балева и на проф. Улф Брунбауер, автори на проекта "Митът Батак", който през април т.г. стана причина за шумен медиен скандал. Тогава в двете ВАЦ-ови издания българката беше агресивно упрекната в най-тежки грехове - нихилизъм, родоотстъпничество, светотатство и т.н. Инерцията, подета и от други медии, възроди лексика и патос, характерни за едно уж изживяно вече минало. В една от многото публикации на тази тема проектът беше определен като проява на "ибрикчийски възторг", "ибрикчийство" и "ибрикчийски манталитет", към което бяха добавени и думи като "кюлхане", "майкопродавство" и "отцеругателство", а авторката беше наречена "инфузория"* и "бледа спирохета"**. Чуха се и гласове в защита на академичната свобода на интерпретация, но те поради характера на своя изказ (не достатъчно гръмогласен), както и поради естеството на аргументацията (академична, а не емоционално цветиста), се оказаха разбираеми за ограничена и затворена среда. Заради тази медийна реакция планираната научна конференция с изложба се провали, но явно това не е бил краят на проекта "Митът Батак". Логично беше да се очаква някакво развитие. Все пак включването на България в ЕС не означава само прикачане към еврофондове, но и приобщаване към известни стандарти на публично размишляване и говорене.

Какво ни казва тази случка шест месеца по-късно? Ако до април предмет на изследователски интерес в проваления проект е бил механизмът, чрез който едно ясно документирано историческо събитие може да се превърне в невралгично (а това значи и митологично) място на националната памет, то шест месеца след скандала самите медийни реакции могат да бъдат предмет на нов изследователски интерес и тяхното изследване би констатирало не особено приятни истини за българското общество.

В априлските и майските публикации на тази тема ясно пролича, че водещи български журналисти, интелектуалци и държавници се придържат към едно съвсем ограничено и примитивно разбиране за мита като измислица (или измишльотина).



Високата обществена позиция на тази първосигналност буди тревога,



която явно е прескочила домашните граници. Митът, дори когато се разминава с историческата действителност, не е измислица. Той има свойството да конструира реалности много по-мощно, отколкото историческият факт. В този смисъл митът може да бъде генератор на хиперреалност. За разлика от историческия факт, който е еднократен акт в линейното историческо време, митът се случва постоянно, той работи непрекъснато, моделира нагласи и ценностни ориентации, мотивира поведения и т.н. Чрез тези свойства на мита функционират религиите и идеологиите, а също и много рекламни стратегии. (Наскоро с рекламна цел елегантно и много успешно за пореден път беше експониран митът Азис.) И това е така за всички митове, а не само за някои, които не засягат невралгични места от националната памет. Да се твърди обратното е все едно да се каже, че две и две прави четири между три и пет следобяд, но не и в друго време.

Нека обясним казаното с няколко примера и за повече яснота ще започнем от Батак. През пролетта на 1876 г. в Батак са избити няколко хиляди души. Това е исторически факт, документиран по неоспорим начин в множество извори от различно естество - устни, писмени и материални. Година по-късно в Стара Загора след отстъплението на ген. Гурко са избити значително повече хора и тяхната трагична смърт не е била по-различна - били са клани, изгорени, застреляни, насилвани, както е станало и в Батак. Това също е исторически факт, документиран не по-зле от Баташкото клане. В същото време в националната памет името на Стара Загора не носи онзи ореол на национален трагизъм, с който е свързано името на Батак. Коя е причината за това? Явно има нещо, което действа като трансмисия между историческия факт и националната памет. Това нещо е образът. Хората възприемат света по-често чрез образи, а не чрез факти. Стара Загора не е имала своя Иван Вазов или Захари Стоянов, или художника Пиотровски, които да превърнат трагичния исторически факт във въздействащ художествен образ, а всеки художествен образ е един мит. Това, според мен достъпно обяснение, което не поставя под съмнение нито трагизма и сакралното място на Батак в националната памет, нито властта на художествения образ над историческия факт, беше поднесено някак сбито в полемиките около скандала и остана заглушено от общата патриотична възбуда.

Преди петнайсетина години Димитър Панчовски в книгата си "Последните дни на Васил Левски" на основата на анализ на историческите извори поднесе солидна аргументация, оневиняваща поп Кръстю Никифоров като предател. Този факт обаче сам по себе си не може да заличи въздействието на Вазовите стихове за същия поп Кръстю, моделирали в продължение на десетилетия неговия образ в масовото съзнание. Нека ги припомним.



Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

тоз позор за бога, туй пятно за храма

Дякона погуби чрез черна измама!

....................

и кого родила една майка луда,

който има равен в ада само Юда,

фърли в плач и жалост цял народ тогаз!

И тоз човек йоще живей между нас!



Художественият образ не подлежи на фактографска верификация, но от друга страна, когато нещо е добре или ефектно казано, не следва, че то непременно е и вярно. Всеславянската слава Крали Марко в светлината на историческите факти е един балкански колаборационист от края на XIV век. (Загива в битка срещу влашкия войвода Мирчо, в която се сражава като турски васал.) В епоса на балканските народи обаче неговият образ е съвсем различен. Примерите от този род са толкова много, че понякога е трудно да се каже дали историята се конструира повече от факти или от митове. И дали фактът е по-важен за историята, или неговото трансформиране в мит чрез образа. Тази тема отдавна е проблематизирана в историографията и в този смисъл екстравагантният проект на Балева и Брунбауер не е оригинален.

Така 131 години след Априлското въстание



Батак отново стана нарицателно



и по някаква странна ирония потвърди името си. (Едно от значенията на турската дума "батак" е "объркани сметки".) Тъй като всяка криза съдържа в себе си и своето разрешение, нека се опитаме да видим и евентуалните обществени ползи от този скандал.

Вероятно вече е станало ясно защо на една академична теза, колкото и тя да изглежда предизвикателна, би трябвало да се отговаря първо от академични, а не от политически трибуни.

Случката дава възможност да се разбере, че историята все пак е наука, а не е само инструмент за патриотично възпитание. Тя не е пръчка-показалка, макар че може да служи и за това, но ако само за това се използва, тя се поврежда. Като всяка наука историята живее чрез постоянна критическа саморефлексия. В този смисъл да се твърди, че историята не може да се пренаписва (едно клише от ранните години на прехода, съживено покрай скандала), е несериозно. Тя постоянно се пренаписва - повече или по-малко внимателно, в светлината на нови и стари исторически факти. Това е работата на историческите факултети, такъв е занаятът на историка. Това е по същество и разликата между науката история и Свещеното писание. Библията не може да се пренаписва, но историята може. И трябва.

Скандалът вероятно ще приглуши



архаичната риторика на сдружение "Съзидание"



за някакво "ново българско възраждане" и ще провокира по-сериозен разговор за ролята на интелигенцията в гражданското общество. Със сигурност една отговорна интелигенция не би допуснала да бъде въвличана в неприсъщи шамански духовни практики като баене за власт на успешни кметове и президенти. Българското възраждане се проточи повече от Италианския ренесанс и може би вече е време да се разбере, че тази пропагандна абракадабра е контрапродуктивна. България не може постоянно да се възражда под хипнотизиращите образи на славни герои и събития от предмодерните епохи. Актуалният проблем пред българското общество е как да напусне възраждането и да влезе в модерността. Опитите в това отношение през последните сто години постоянно са се проваляли поради неспособността на българското общество да приеме, че общата кръв, общата съдба и общата земя не могат да бъдат водещи структуроналагащи ценности в едно модерно общество.

Внушителен дял от вината за това неразбиране носи българската интелигенция. Структуроналагащата ценност в едно гражданско общество е съзнанието за гражданска взаимност между достатъчно отчуждени човешки същества. Българското общество не може до безкрайност да търси основанията за своето настояще и бъдеще единствено в миналото. Ако продължи да го прави, това означава след някоя година отново да устрои "държавно погребение" на цар Калоян, отново да разрови дупката в Царичина и да търси там висш разум и на практика да продължи да живее в метафората на героичната самодостатъчност, изящно показана от Емир Костурица във филма "Ъндърграунд".

Канонът на Паисий, около който е конструирана огромната част от българската историография, не е вечна политическа панацея и неговото прилагане в началото на XXI век рискува да превърне историята в гротеска. Разстоянието между героичното и комичното понякога е много малко, а глобализацията може да разруши и тази дистанция.

-----------

* Инфузория - паразитен микроорганизъм.

** Примерите са от статията "Апотеоз на ибрикчийството" от уважавания и влиятелен публицист и общественик Иван Гранитски (в. "Стандарт", 26 април 2007).