Един ден историята на демократичния преход ще бъде внимателно написана и подвързана в томче. За да бъде тя изчерпателна, в нея ще трябва да има поне една глава, посветена на мутрогенезата и мутризацията като важни социокултурни характеристики на периода. Този текст е опит да се предложи проект за такова изследване.
Стандартният исторически подход би очертал феномена "мутри" на базата на изобилните писмени източници - вестници, архиви, явни и секретни доклади, спомени и т.н. Тази реконструкция ще опише явлението в неговите социално-икономически, политически и етико-естетически параметри, ще съживи паметни събития и образи като Стефан Мирославов - Крушата, братя Васил и Георги Илиеви, Илия Павлов и т.н. Анализът на емпиричния материал вероятно ще открие интересни зависимости между спортисти, криминални контингенти и служби за сигурност, ще се промъкнат нишки към партийни централи, възможно е да се открият и данни, представящи някой партиен лидер или о.з. генерал като тайнствен мутриарх. Така картината на мутризацията ще става все по-ясна, но самото явление ще остане необяснено. Следствието ще изглежда като причина. Затова тази линия на изследването засега ще я оставим да виси като един конец на ръкав, който по-нататък ще зашием към дрехата.
Основният въпрос, на който едно изследване върху мутрогенезата трябва да отговори, е защо българското посттоталитарно общество, изправено пред перспективата да се преформатира в гражданска общност с хоризонтална структура и демократични публични институции, позволи да бъде пренаредено в нов йерархичен ред. Защо, след като възторжено прегърна свободата, то отново се раздели на роби и господари, жертви и герои и защо позволи зад фасадата на гражданските институции да се настанят тайнствени общности, официализирани в публичната реч като "сенчести групировки"? По-просто казано,

защо другите държави си имат мафия, а у нас мафията си има държава

според крилатата фраза на Христо Калчев.
Отговорът на тези въпроси предполага холистичен, т.е. цялостен и разширен във времето и пространството подход, какъвто е методът на културната антропология. Това означава да се надникне в история, литература, фолклор, образование, идеология, език и пр.
Общоприетото антропологическо разбиране за културата като система от идеи, чувства и стратегии за оцеляване, предавани от поколение на поколение, позволява изследването на културата "мутра" да бъде разделено на две части. В първата част тя трябва да бъде ясно дефинирана. Това означава мутрите да бъдат описани в тяхната човешка ситуация - биологични особености, облекло, накити, бит, ценностни ориентации, убеждения, погребални ритуали и т.н. Втората част трябва да провери по достатъчно надеждни начини кои елементи от структурата на културата "мутра" са предавани от поколение на поколение и как това е ставало. Важно е изследователят да се придържа към принципа на релативизма, т.е. да разграничава собствената култура от изследваната култура. Това ще го избави от прибързани и погрешни изводи.
Преди да продължим, нека уточним, че културата "мутра" има значително сугестивно въздействие върху българското общество. Тя не е маргинална, а по-скоро престижна и това ясно личи в

мутреенето като тип поведение

сред хора, които не са автентични мутри. Нейните символи (джипове и мерцедеси с едноцифрени или симетрични номера, масивни накити, охраната като аксесоар и т.н.) се свързват с образа на успеха. Нека добавим и вече утвърдената представа за красивата млада българка като мутреса, както и наложеното в медиите усещане, че подиумите на красотата тръгват от или водят към обиталища на културата "мутра". Иначе казано, тя е достатъчно значима и заслужава изследователско внимание.
Тъй като на въпроса "Що е мутра?" в битов и визуален аспект отговорите са ясни, тук няма да се спираме на това. Ще се ограничим до едно експлицитно очертаване на основните характеристики на този социокултурен типаж - сила, богатство, екстериториалност, упражняване на реална, макар и несанкционирана от публични норми власт. Негова основна структуроналагаща ценност е разбирането за насилието като източник на свободата и богатството. Това убеждение сплотява мутренските групировки - полуконспиративни йерархични структури със строги вътрешни правила и силен рефлекс за солидарност.
Пристъпваме към втората част, която трябва да провери

как функционира триадата "свобода-богатство-насилие"

в дълбокия хоризонт на българската култура и дали е възможно някои модели да са предавани от поколение на поколение. Да започнем от свободата. Тази дума няма как да не събужда в съзнанието на всеки българин дълга редица от романтични исторически, фолклорни и литературни образи като хан Крум, цар Симеон, Крали Марко, Индже войвода, Шибил, Хаджи Димитър и т.н., изброявянето е излишно, защото логиката е ясна. Това е образ на свободата, която по думите на Дон Кихот, стои на върха на бойното копие, а в българската версия тя не ще Екзарх, а иска Караджата.
Но има и друго, по-модерно разбиране за свободата като живот в рамките на общоприемливи регламенти, гарантиран от публични институции. В този случай източник на свободата не е бойното копие, а знанието и критическата способност на обществото. Тази свобода иска Екзарх. Изследването трябва да провери кое от двете разбирания за свободата по-интензивно е вграждано в съзнанието на поколенията чрез идеология, литература, изкуство, учебни програми. След като данните се сравнят, изследователят вероятно ще се окаже изправен пред въпроса дали, свързвайки свободата главно със смелостта, дързостта, юначеството и като цяло с героичното и подвига, българската култура не е свързала тази ценност по неочакван начин и с насилието. И дали този образ на свободата не се е оказал и мутрогенериращ фактор?
По същия начин трябва да се изследва и образът на богатството. Кой е неговият най-интензивно вграждан в съзнанието източник - рационално организираният труд, някакво провиденциално събитие (тук известната студия на Иван Хаджийски за иманярството може да помогне), или пък някаква афера, гешефт, удар, т.е. прикрито или явно насилие над хора и норми? Да се потърси образът на предприемача в българската култура - как изглежда, колко интензивно присъства? Ако се окаже, че го няма или присъства главно като "чорбаджия изедник", да се обясни защо е така и дали това не е още един мутрогенериращ фактор. Важно е също да се види кое по-често е възприемано като източник на добродетели - бедността или богатството. Ако се окаже, че българската култура не е изградила достатъчно въздействащи образи, съвместяващи богатство и достойнство, дали трябва да изглежда странно, че съвременните

обществени богатства се оказват обсебени от асоциални групи

По-нататък трябва да се изследва интензивността на вграждане на някои патриархални ценности и норми, както и степента на тяхната актуалност в съвременното българско общество. В кого вярват повече българите - в своите роднини, земляци и приятели или в институциите? Кой е по-надеждният източник на сигурност и закрила? Отговорите могат да се вземат от наскоро публикуваното Европейско социално изследване, според което у нас доверието в политиците е 1.8, в парламента - 2.2, а в съдебната система - 2.4 по десетобална скала и на практика е най-ниското в Европа. Освен това може да се провери колко често в учебниците от минали десетилетия се срещат думи като колектив, колективизация, колективизъм, колективност, интерпретирани като висока нравствена ценност, но не и като възможност за отклоняване от лична отговорност. (Важно е да се прави разлика между колектив и екип. В екип се работи, а в колектив се живее.) На базата на резултатите би следвало да се помисли дали милата и носталгично жалена в българската литература монолитна патриархалност, преродена в ценностната норма на колективната сплотеност, не се е оказала още един мутрогенериращ фактор. Патриархалността е характерна черта на мафията изобщо. Неслучайно клановете често се наричат фамилии.
Изследването може да продължи и в други посоки. Да речем,

защо вицовете за полицаи бяха перифразирани във вицове за мутри?

Не е ли това акт на припознаването им като реална власт в общественото съзнание? Представата за смеха като нещо по условие деградиращо е измамлива. Той може и да легитимира. Вицовете за Тодор Живков бяха в изобилие, но те не деградираха неговата власт, а по-скоро я легитимираха.
Заради особено важната роля на интелигенцията при изграждането на общественото съзнание се налага изследването да отдели специално внимание и на образа на българския интелектуалец. През Възраждането той е преди всичко създател и бранител на културния интегритет и това е разбираемо. За да се възроди българското през XIX в., то е трябвало в някаква степен да се "самоизмисли" в героично-романтична светлина, което е направено от възрожденската интелигенция. Но ролята на интелектуалеца в модерното общество е по-различна - чрез него обществото се самоописва и саморазбира, а не се самоизмисля. В българската култура през целия XX век интелектуалецът присъства в двете роли и изследването трябва да провери в коя от тях присъствието му е по-интензивно. За да е по-ясно, ще добавим, че при талант и усърдие в първата роля той става "титан на словото", а ако прояви последователност във втората роля, рискува да се окаже "гнил интелигент". Ако се установи, че през XX век, а и днес, "титаните" са много повече от "гнилите", това може да обясни и защо българското общество по-често и по-лесно се самоизмисля и значително по-трудно се самоописва и саморазбира. Знам, че това изследване е трудно, затова и само давам идеята, но сам не бих се заел да го правя.
Така, белейки като глава лук люспа след люспа дълбинните структури на българската душевност, изследователят с изненада може да установи, че в сърцевината й, скрит зад добродетелите на героичното, патриархалната сплотеност, бедността и пиететната обич към "народа", се крие един неразрушен от модерността мит, който за удобство тук ще наречем Великата Мутра Майка.
Сега вече можем да се върнем към изоставения ръкав и да го пришием към дрехата. В сиянието на

структуроналагащия мит за Великата Мутра Майка

изглежда по-лесно да се разберат механизмите на мутрогенезата и мащабът на мутризационните обществени трансформации. По-ясно става защо културата "мутра" има всепроникващо влияние не само в бизнеса, но и в съда, прокуратурата, правителството, парламента, а нейни перфидни мутации могат да се открият дори и в академични и интелектуални среди. По-лесно е да се разбере защо изборите за публични органи на властта се превръщат в публично купуване на гласове, както и гротескно-карнавалният характер на борбата с организираната престъпност изглежда по-разбираем. В светлината на устойчиво вградената в българското съзнание патриархалност изглежда по-лесно да се разбере и защо шумни обществени скандали като "Григоров - Филчев", "Овчаров - Александров - Пеевски", аферата "Куйович" и много други приличат на семейни кавги и по правило остават без сериозни (или никакви) институционални последици.
По-нататък изследването може да резюмира по-ярките примери на ирационално поведение на високо държавно равнище. Прегледът, естествено, трябва да започне от дупката в Царичина (тя е символ на ранния преход, както потъването на "Титаник" символизира края на Belle epoque) и би могъл да завърши с актуални събития като държавната намеса в голф индустрията.
Следвайки принципа на релативизма, изследването би трябвало да анализира и негативните нагласи към културата "мутра" в българското общество, изразени в реплики като "тъпи мутри" и "мръсни мутри". Логично би било да се обясни, че думи като "тъпи" и "мръсни" в случая изразяват неразбиране на субкултурата "мутра", а това означава и затруднено разбиране на собствената култура. Тук изследователят може да вмъкне разкази за джентълменството на Поли Пантев, аристократизма на Иво Карамански и добрия вкус на Иван Тодоров Доктора.
Дали културата "мутра" ще бъде асимилирана от нормите на гражданското общество, или ще успее да ги приспособи към своите разбирания и ценностни нагласи, е актуален въпрос без ясен отговор засега. Изследователят би могъл да направи прогноза, с която и да завърши изследването.
За да тръгне едно общество по пътя на рационалността, то трябва първо да го открие. Трябва логосът да се освободи от мита, както очите на слепеца от пердето. В едно рационализирано общество мутрите може и да не изчезнат напълно, но те стават негодни за употреба, както Сервантес с "Дон Кихот" по думите на Унамуно не е унищожил рицарския роман, но го е направил негоден за употреба. В образованото гражданско общество Великата Мутра Майка сияе в комична светлина.
Далеч съм от мисълта, че модерната българска култура е парадигмално настроена на мутрогенерираща вълна. Това изследване показва само един ракурс, за да се види как отделни части от една култура по неочакван начин могат да влияят върху други нейни части. Историята на прехода има и по-оптимистични ракурси, би могло да се проучат анклавите на нормалността в българския преход, които не са никак малко, но това е тема за друго изследване.
Нека завършим този проект с един поучителен фройдистки виц.
Млада жена сънува, че я гони огромен орангутан. Тя бяга, а орангутанът по петите й, и така дълго време. Накрая жената стигнала до една пропаст и ни напред, ни назад. Отчаяна, тя се обърнала към маймуната и извикала:

-	Ами сега?
-	Не знам госпожо, вие ме сънувате.