Джордж Оруел би разбрал отношението на китайците към Тибет. В "1984" той изкова термина "двумисъл" или способността да се вярва във взаимоизключващи се неща. По същата схема китайските лидери се правят, че вярват едновременно и в това, че традиционната тибетска култура е неприятна, пълна със суеверия и жестокост, както и че Тибет е "неразделна част от Китай". Те твърдят също, че тибетският духовен водач Далай Лама хем става все по-неадекватен, хем успява да разпали последната вълна от антикитайски бунтове в Тибет.

Далай Лама е постоянният дразнител в усилията на Китай да постигне пълно международно уважение. Статутът му и достъпът му до световните лидери държи постоянно жива и актуална темата за Тибет, въпреки че нито една страна не признава неговото правителство в изгнание. И както китайските лидери трябва да признаят през зъби, той си запазва лоялността на повечето тибетци. Когато през 2005 г. природозащитници се разтревожиха от тибетската мода да се носят тигрови и други кожи, те се обърнаха към Далай Лама с молба да порицае тази практика. Той го стори и тибетците изгориха на клади кожите.

Китай продължава да вижда в Далай Лама



олицетворение на "тибетския проблем"



Всъщност той предлага единствено приемливото решение за този проблем. Китайската стратегия е да изчака Далай Лама да умре и да му намери приемлив наследник. Миналата година дори бе издаден указ, който гарантира роля на правителството при подбора на новите превъплъщения на "живия Буда". Но тази стратегия е обречена. Никой наследник няма да предизвиква такава почит и преклонение. И никой няма да бъде така убедителен защитник на ненасилието и на "средния път" за Тибет - почти пълната независимост, за който мнозина тибетци мислят като за свое рождено право.

Гневът, палежите, вандализмът и кръвпролитията в Лхаса през последните дни не бяха предизвикани и подстрекавани от Далай Лама. Те се разразиха въпреки постоянните му призиви за сдържаност и отчасти бяха последица от отказа на Китай да отиде по-далеч от безцелните преговори с представители на Далай Лама. Можеше да е и по-зле: тибетските националисти рядко предприемат терористични акции, макар някои от активистите им в изгнание явно говорят, че жп линията между Тибет и Китай, открита през 2006 г., е чудесна мишена.



Сериозните преговори с Далай Лама



и възможността за завръщането му в родината за пръв път от бягството му в изгнание в Индия след въстанието от 1959 г., може да поуспокои гнева на тибетците. То може да подкрепи и тезата на онези, които твърдят, че провеждането на Олимпиадата в Пекин може да укроти Китай и да го подтикне към по-малко репресии. Това ще даде шанс и на Китай да спази обещанието си за автономия на Тибет от 1951 г. Това ще подобри имиджа на страната пред света и дори в Тайван.

Но Китай не дава и най-слаб знак, че отчита тези аргументи. Вместо това изглежда възнамерява да използва Олимпиадата, за да укрепи контрола си върху Тибет, докато олимпийският огън минава парадно през Лхаса. Както и в останалите райони на Китай, Пекин се надява икономическият растеж да смекчи призивите за политически свободи. И както и в другите размирни райони с етнически малцинства като Вътрешна Монголия и Синцзян, Пекин се надява вътрешните имигранти да потиснат националистическите чувства. Ако и докато това се случи, винаги може да се прилага сила. Сега това бе сторено доста по-благоразумно, отколкото в миналото. Но това изглежда е тактиката, избрана от Китай, за да управлява Тибет. Както при антиутопията на Оруел, бъдещето е изобразено като стъпка от ботуш върху човешкото лице. Завинаги. А не бива да бъде така.