Наоколо мяуцаха диви котки, прокрадваха се лисици и вълци, а нощем от полусрутени комини се кикотеха кукумявки.
Но Димо Вражев в тоя подивял и запуснат свят бе в мир с душата си. Хора се не примярваха или много рядко, а той все гледаше да ги избегне, защото те носеха отровния мирис на пренаселени, болни градища, на които той бе обърнал плещи.
И макар и да слухтеше, натегнат като ремък, остави се да бъде изненадан, може би и нарочно, готов да посрещне всяко предизвикателство.
Жребчето остро, болезнено изцвили. Беше го вързал за старата круша точно до кладенеца. Да му е под око. Но окото го лъгна. На левия хълбок, току до опашката, съзря прясна, кървяща дъмга - две кръстосани стрели. Знаеше кой белязва така добичета и хора. Бяха си засичали пътеките, но със слухтяща предпазливост, издалече. Сякаш спазваха мълчалива някаква уговорка да не делят мегдан.
Но сега мегданът бе овършан и двубоят неотменим, защото залогът бе жребчето - странна дива породица, в която бъбнеше горещата кръв на горди самци. Такава не се ражда всеки ден и Димо Вражев си мислеше, че ако жребчето бе човек, можеше да му бъде и брат.
И ето че му посягат на свидното. Оня го е вече белязал и ще го замами. Защото бе вещер и владееше тъмните знания на отдавна отществали прокобници. Но и Димо Вражев бе от стара коза яре и също бе пил биле от омайни треви, от които човек проглежда и за видимото, и за невидимото.
Жребчето, сякаш властно повикано, една нощ скъса въжето и наби в гората. По росяно време, копитата личаха в тревата, Димо Вражев тръгна по дирята - решен докрай да отиде и да изпълни предначертание. Бива и така понякога - отвъд разума, а може би това е най-висока разумност, човек е обладан от тъмен, съдбовен подтик. И от него връщане няма. Бездната вика.
Нагази в пустинни, мрачни гори, вглъбени и притихнали, магьосни, стаили неведома заплаха. В тях дори и дивото не стъпваше. И колкото по-навътре се защурваше, толкова в него се изостряше жажда да убие.
Може да продължи да живее само ако убие.
За жребчето почти не се присещаше. Цял се бе вглъбил в щението за мъст. Усещаше как кръвта бие в него на гъсти тласъци.
И една просека, едва видима в подивялостта, го отведе до закътана полянка. В дъното на полянката - ниска, сякаш приклекнала къщица; затисната от сиви мъшясали плочи. Отстрани - чучури. Човек и водица да пийне, и рана да умие.
И този, който го бе повикал, след като толкова време се вардеха да не си кръстосат пътеките, излезе насреща му. И Димо Вражев се вкова. Човекът като да му бе одрал кожата - същи Дима Вражев, но някак по-сух и стар, с вдълбани жестоки бръчки край устните.
- Позна ли ме, побратиме. Отесня светът и двама сме много.
Ще се мре, с хладна безсърдечност помисли Димо Вражев и измъкна черногореца. Докато да натисне спусъка, видя го до лице - зрее черното око на досущ също гърмило.
Двата изстрела почти се сляха в един. И почти в едно мигване на окото и двамата се капичнаха. Запълзяха един към друг, та с ножове да си досвършат работата. Ама силиците им стигнаха, колкото да се наближат, но не и достигнат.
И побратимът скръбно изрече:
- Не сме вече за тоя свят. Едно убиване не можем да свършим като хората. Добре че месечината е пълна...
Вярно, месечината бе пълна и цялата като голяма ненка. И когато и нощта се изпълни наполовина, Димо Вражев разбра какво му е доброто на пълната месечина.
Взрян в бледото като кост светило, побратимът прошепна:
- Ето, идва слънцето на мъртвите.
И тогава от гъстаците излязоха дибидюс голи кикимори, облещени и космати. И може би тъй се стори на Димо Вражев, вече унесен и подпътен към злачните ливади на отществието, но дъртите чуми комай примамиха месечината да слезе ниско. И като слезе ниско, я издоиха в бакрачета. И с издоеното наложиха раните. Замириса на изгоряло месо.
Като се освести - нямаше ни побратим, ни къщица с мъшясали плочи. Дори и чучури не пееха. И той си помисли - дали пък аз сам не съм се гръмнал.
Докторът каза, че от такава рана не се оживява и че той е странен медицински случай.
Полицаят бе безцеремонен:
- Твоето място е в дранголника. Ама!...
Какво да им рече. Рече си - Моето място е на друго място. Но и животът на мъртвите не е лесен.
Някъде в далечината цвилеше жребче.
Венцеслав Начев - визитка
Венцеслав Начев е роден през 1939 г. в Габрово. Завършил е руска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е във в. "Пулс", сп. "Отечество", в. "Български писател", Военното издателство. Издал е над 20 книги - романи, повести и разкази - сред които "Зли друм", "Митарства", "Трънен венец", "Нощта срещу Видовден". Превежда от старобългарски.