Бялото жребче с черна звезда на челото тревожно предеше с уши от няколко дена. Димо Вражев усети, че нещо ще има да става. Комай се и догаждаше. Припърхна в десния ботуш нож с кокалена дръжка. Презареди черногореца - комитско пушкало, което отваряше дупки като филджани. Взе да спи на пресекулки с опряна брадва до вратата. Не му бе първица да се наостря извътре с тъмния предусет за надвисваща беда. Самотията и подивелият балкан, из който тихо се срутваха къщята на парясани махали и колиби, го бяха научили, че пустинността е измамна. И в мъртвилото има живот. Понякога и опасен. Може да налетиш на гнездо от пепелянки или да те спогне смок синурник - насновал къде два метра дебело кросно.

Наоколо мяуцаха диви котки, прокрадваха се лисици и вълци, а нощем от полусрутени комини се кикотеха кукумявки.

Но Димо Вражев в тоя подивял и запуснат свят бе в мир с душата си. Хора се не примярваха или много рядко, а той все гледаше да ги избегне, защото те носеха отровния мирис на пренаселени, болни градища, на които той бе обърнал плещи.

И макар и да слухтеше, натегнат като ремък, остави се да бъде изненадан, може би и нарочно, готов да посрещне всяко предизвикателство.

Жребчето остро, болезнено изцвили. Беше го вързал за старата круша точно до кладенеца. Да му е под око. Но окото го лъгна. На левия хълбок, току до опашката, съзря прясна, кървяща дъмга - две кръстосани стрели. Знаеше кой белязва така добичета и хора. Бяха си засичали пътеките, но със слухтяща предпазливост, издалече. Сякаш спазваха мълчалива някаква уговорка да не делят мегдан.

Но сега мегданът бе овършан и двубоят неотменим, защото залогът бе жребчето - странна дива породица, в която бъбнеше горещата кръв на горди самци. Такава не се ражда всеки ден и Димо Вражев си мислеше, че ако жребчето бе човек, можеше да му бъде и брат.

И ето че му посягат на свидното. Оня го е вече белязал и ще го замами. Защото бе вещер и владееше тъмните знания на отдавна отществали прокобници. Но и Димо Вражев бе от стара коза яре и също бе пил биле от омайни треви, от които човек проглежда и за видимото, и за невидимото.

Жребчето, сякаш властно повикано, една нощ скъса въжето и наби в гората. По росяно време, копитата личаха в тревата, Димо Вражев тръгна по дирята - решен докрай да отиде и да изпълни предначертание. Бива и така понякога - отвъд разума, а може би това е най-висока разумност, човек е обладан от тъмен, съдбовен подтик. И от него връщане няма. Бездната вика.

Нагази в пустинни, мрачни гори, вглъбени и притихнали, магьосни, стаили неведома заплаха. В тях дори и дивото не стъпваше. И колкото по-навътре се защурваше, толкова в него се изостряше жажда да убие.

Може да продължи да живее само ако убие.

За жребчето почти не се присещаше. Цял се бе вглъбил в щението за мъст. Усещаше как кръвта бие в него на гъсти тласъци.

И една просека, едва видима в подивялостта, го отведе до закътана полянка. В дъното на полянката - ниска, сякаш приклекнала къщица; затисната от сиви мъшясали плочи. Отстрани - чучури. Човек и водица да пийне, и рана да умие.

И този, който го бе повикал, след като толкова време се вардеха да не си кръстосат пътеките, излезе насреща му. И Димо Вражев се вкова. Човекът като да му бе одрал кожата - същи Дима Вражев, но някак по-сух и стар, с вдълбани жестоки бръчки край устните.

- Позна ли ме, побратиме. Отесня светът и двама сме много.

Ще се мре, с хладна безсърдечност помисли Димо Вражев и измъкна черногореца. Докато да натисне спусъка, видя го до лице - зрее черното око на досущ също гърмило.

Двата изстрела почти се сляха в един. И почти в едно мигване на окото и двамата се капичнаха. Запълзяха един към друг, та с ножове да си досвършат работата. Ама силиците им стигнаха, колкото да се наближат, но не и достигнат.

И побратимът скръбно изрече:

- Не сме вече за тоя свят. Едно убиване не можем да свършим като хората. Добре че месечината е пълна...

Вярно, месечината бе пълна и цялата като голяма ненка. И когато и нощта се изпълни наполовина, Димо Вражев разбра какво му е доброто на пълната месечина.

Взрян в бледото като кост светило, побратимът прошепна:

- Ето, идва слънцето на мъртвите.

И тогава от гъстаците излязоха дибидюс голи кикимори, облещени и космати. И може би тъй се стори на Димо Вражев, вече унесен и подпътен към злачните ливади на отществието, но дъртите чуми комай примамиха месечината да слезе ниско. И като слезе ниско, я издоиха в бакрачета. И с издоеното наложиха раните. Замириса на изгоряло месо.

Като се освести - нямаше ни побратим, ни къщица с мъшясали плочи. Дори и чучури не пееха. И той си помисли - дали пък аз сам не съм се гръмнал.

Докторът каза, че от такава рана не се оживява и че той е странен медицински случай.

Полицаят бе безцеремонен:

- Твоето място е в дранголника. Ама!...

Какво да им рече. Рече си - Моето място е на друго място. Но и животът на мъртвите не е лесен.

Някъде в далечината цвилеше жребче.