Не всичко е толкова очевидно и логично, колкото изглежда. Лятото бе знойно заради горещия вятър от Брюксел и вещаеше още по-страстна есен на всеобщото недоволство. "Ей, гледай, още малко му трябва на народеца и ще излезе на улицата", сочеше средностатистическата прогноза на средностатистическия българин от спирката, форумите, офиса.... Но.... изненада! Есента е все така корумпирана, но мирна и обичайна. На Запад вилнее финансова криза, но тук е все още спокойно. Дори кредитите да поскъпнат още, а някои хора да си загубят жилищата,



революцията от 1997 г. няма да се повтори



Хората няма да излязат на улиците, бунтовете са химера. Последователите на Сидеров не са толкова мощни, колкото тонколоните му. А всичко сякаш бе "начертано" - революцията да се случи точно сега - миналата година протестираха учителите, по едно време и таксиджиите, регулярно миньорите и пенсионерите, фермерите.... идваше време и поетите да извикат "всички на оръжие". Изведнъж обаче се оказа, че няма кой да поведе народа, пък и да има, той няма да излезе.

Първата причина е опозицията. Знаем - безидейна е, ялова хармония между компрометирано минало (старата десница) и карикатурно настояще (ГЕРБ и "Атака"). Но в условията на мирна демокрация просто няма кой друг да поведе хората. Стига да иска. Защото тя май така и не го пожела. Дори и ГЕРБ, чийто лидер живее с усещането, че датата на изборите няма значение, защото той винаги ги печели. Не стана ясно и как точно би паднала тройната коалиция, при положение че тя по-скоро би си строшила зъбите, отколкото да изпусне кокала. И въпреки това поне от година опозицията помпа напразното усещане, че властта се търкаля на улицата и всеки миг - с нейна помощ, ще се наведе и ще я грабне.

Продължението го знаем - някаква жалка подписка, още по-трагични "обществени дебати", раждането на тройна опозиция (ГЕРБ, ДСБ и СДС), също толкова принципна, колкото и тройната коалиция.



За миг дясното се напълни с "държавници",



които клеймят площадната демокрация. Сякаш митингът и стачката са синоними на метеж. Дори тоталната неадекватност и лицемерие не могат да обяснят два принципни въпроса - ако ножът наистина е опрял о кокала и няма изход, не е ли уличният натиск нужната гражданска проява; къде е отговорността към хората, които наистина са готови да изпълнят площадите и бяха напомпани с очаквания?

Втората причина за есенното спокойствие е липсата на "организационен ресурс" за мащабни улични прояви. Не става дума за факли и знамена. А за ония винаги премълчавани "подробности", които движат революциите. Както всяко нещо на света, те се правят с пари. В днешно време - с големи, плюс също толкова големи медии. И кои са "недоволните пари", които биха разлюлели клона? Фермерите, учителите, медицинските сестри, вие и аз? Ние даже не играем в тази игра. Истинските играчи получават пари от европейските фондове, а ако ги спрат, биват награждавани с бюджетния излишък. Те няма за какво да протестират. Няма и медии, които да се ангажират, тъй както "Дарик" например през 97-а, или да изпълнят ролята на "Ку-Ку". Кой въобще би имал интерес от революция в България - Русия, която строи АЕЦ "Белене", САЩ, на която помагаме в Ирак и Афганистан, ЕС, който въпреки всичките проблеми, е сериозно загрижен да ни клати умерено, че да не се обърнем съвсем?

Но да предположим все пак, че се намерят "недоволни пари", както и читави опозиционни лидери. Доста съмнително е дали въобще хората ще напълнят улиците. Българите се променят, обществото и то, а това е третата причина 97-а никога да не се повтори.

Тогава масите излязоха на улицата най-вече поради глада. Сега глад няма. Властта краде и унизява народа, той би трябвало да се засегне на чест.



Но честта е субективно понятие



Българите вече не живеят с идеали. Не че не искат, просто политиците търгуват с тях. Пенсионерите, макар и много, винаги са масовка в една революция. По-важни са младите активни и образовани хора. Но защо ли да се мъчат да променят България. Времето показа, че усилията не си струват. С малко повече смелост, късмет, кредит ще отидат да живеят в чужбина.

Промениха се и критериите за щастие и добър живот. Пак опитът сочи, че политиката не ги осигурява. Но, ако в началото на 90-те всеки втори свързваше личния си просперитет с осигуряването на пари от стартирането на личен бизнес, то днес мечтите са доста по-постижими. Примерно - добре платена работа на висока позиции. Има такива длъжности, те се увеличават.

Но най-важното е, че просто политиката не се възприема като изход, а като част от проблемите. Учителите, миньорите, дори и фермерите, водени от гербера Цаконски, протестират за тяхната си кауза, а не по политически причини. Просто няма как опозицията, натоварена с толкова много излишна политика, да отговори на тези каузи.