Те лежат заедно, приютени в недрата на великодушната земя. И вече не са врагове, а страдални мъртви човеци. И комай ги не помни никой, защото и клетите майчини сълзи са отдавна пресъхнали.

Прах при прахта, пръст при пръстта...

Отгърмяла е отдавна свирепата битка, когато се бяха вкопчили до последно издихание. Изхвърлиха ги в бомбена яма. затрупаха ги с буци и камънак и се изгърби бабуна.

Ни кръст, ни кандилце, та да се присети човек, че долу лежат човеци.

Безпаметство, запустение.

Сега над тях е трева и невинно синьо небе. Те навремени обръщат към него кухи очници и небето сякаш се стъмнява.

Могилата е над река, която морно кривуличи край ронливи брегове и облазва равнодушни зелени хълмове. В тях се въди всякаква дивост, а по скараците дремят лешояди, пирували някога с човешка плът. Те са вечни, както са вечни и бойните полета.

Тихо, сякаш на пръсти, по могилата е престъпила млада брезова горичка. Крехко дръвче е брезата, тъжовно. Когато подухне ветрец, листата въздишат. Това е песента на мъртвите. Наместо тях - пее брезата. Песента е храмовна, молитвена. От нея струи благовестна, светла печал.

Беше време, когато се присещаха за тях. Ще мине милозлива старица, ще се прекръсти и ще остави цвете. Но все по-рядко някой се обърква да мине край могилата. Забравя и да се прекръсти, камо ли пък китка да положи.

И мъртвите самотуват.

Единствено камбаната на дървената църквица се присещаше за тях по време на задушница. Но и този скръбен проглас замлъкна, защото камбаната я откраднаха, а попът се обеси след като се пропи от мъка.

Но комай никой не отрони сълза, защото обитателите на градчето - изумели несретници - се бяха отдавна заровили в къртичините на своя бит. Дните им минаваха неразличими, удавени в тежките изпарения на самогон. И поселището все повече заприличваше на разровена като къртичина могила, в която се мотаеха претръпнали до изумялост същества, които не знаеха на кой свят са.

Така че могилите бяха всъщност вде - враждебно разделени от вонлива кална рекичка. Но едната, до брезовата горичка, бе осветена от светостта и чистотата на смъртта, а другата тънеше в тресавищата на безсмислено, тъпо отшествие.

И тези две могили не си продумваха.

Сега е зима и всичко е вкочанено от лютия мраз. Оцъклила се е месечина и над пустотията се носи протяжен, гърлен вълчи вой. Негли това е гласът на Бога - подсърден и зверовит. Той идва от утробата на вселенска самотия.

Във вълчия вой има закана и безнадеждност.

Сухо изпуква откършен клон. Яки са челюстите на зимата.

Свечерява. И дрезгавицата е синкаво черна, като коруба на опушено огнище. Това е призрачен сумрак, който блуждае около безкръстни гробове и древни побоища. В него има нещо магьосно и молитвено, сякаш тихо дихание на всемирно опрощение.

И тогава простенва поплакът на похитената камбана. Гласът й скита над снежната пустош като изгубена душа. И негли вещае чудо.

Тогава могилата се разтваря като олтар, като лоно на усопши. И в дрезгавата здрачина, подобно на димен стълб от огнище, се полюшват две сенки. Войничетата са трогателно млади, като недоузрели ябълки. Единият е с валенки - опарцаливени и раздрани; другият е с ботуши - оръфани и с отпрани подметки. Зиморничаво потропват и духат в ръце.

Оня с валенките изхриптява:

- Холодно!

Другият му отвръща:

- Калт!

На техните си езици това ще рече студено.

Взаимно са се убили и се разбират като братя. Кой е Каин и кой е Авел вече няма никакво значение. Платили са данъка на плътта и в неизбродното царство на мъртвите няма какво да делят.

Единият се обажда:

- Холодно.

Другият не закъснява никога:

- Калт!

И двамата зъзнат - от студ и самота. И от безсмислието на своя прекършен без време живот.

И пак потропват, и пак си хортуват, в тиха и непрекъсната двугласица: холодно, калт.

Душици, вечни жители на братската могила.

А долу градчето е вече с изгасени светлинки. Съвсем помъртвяло. То не говори с Бога, а и Бог го е забравил. Над него звездица не трепти. Трепти звездица над братската могила. Тя прилича на запалено кандилце, носено от ангелска ръка.