Кристална структура



Достойнството на много хора

започна от разкъсването

на изхабените неща във този град.

Флигорната със примирителна мелодия, туптежът също бяха тук. Късането

на оплетките, пращенето, пропадането,

парашутите на примирение подути,

всичко беше смесено със ярост, сини жили -

наежени един във друг.

Жилото на недокоснати неща

от раздвоената, разчетворена ротативка вътре в мен -

да разделя, разглобява,

да препечатва върху мозъчния ми екран

просяци, сираци, изкукуригали старици.

По неоновите улици изпълнени

със хубавите течности, облечени във рокли,

бикини, усмивки или стиснати устни,

крака, ковчези за желания с китайско изражение -

разглобяваш железа и уравнения,

редици, къщи, бакалии, постановки,

постинги и врява.



Върху ръба на някакъв многоетажен блок

са боси щъркели фантазиите ни.

Прибрало е крила усилието ни да мислим -

кълвем реклами, ТV хранилки, речи, обещания. Витрини,

отражения сноват,

почва с дреболия - от студ, камък, патерица -

нещо се строшава.

Ври смес

цигани и турци с маанета, коптори

арабски, виетнамски, русиянско мучене

хазари, българи, беси,

бесни сме от струпаното отвътре в нас:

уж нещо се е счупило, а пак е цяло

сметището София, което всичките села наоколо преглъщат и овикват

задавени от простотията си, опикаването, завистта

такава здрава спойка ни крепи, докато сме народ -

уж все отделни атоми, не подозират

траекторията, но решетката е някак си кристална

при все хаосът на лична траектория

все някак си излиза геометрия, неясни съответствия

които

блъскането, зъбите не са гротеска

а единствено необходимият слепващ елемент

да си народ и да не могат да те счупят

големите.





Крепители на земята



Докато със плаваща походка на тигрица

вървиш, се питам

как си направена - съединена

и от пара, но неизпарима

винаги на някого ще липсваш,

ще се рееш и озадачаваш.

И сираците от оня дом ще ходят до морето

оребрени, боси, нощем, пеш.

От желанията лампи ще запалят -

да разшифроват котешките вопли,

с псета и хлебарки пишат книги,

изречението ще им бъдеш ти -

улица, и вход, и изнемога.

Докато сме сити, втренчени във сериали,

в смукане, реване, планове и счетоводства,

в ориенталски задници на пайнър миски

и бицепсовото мучене на телета -

върви колоната сираци малки

със своя тебешир и устни свити,

изписва изречения на гняв и тежест

върху купчина навици и плаха скука.

Върху командите на светофара,

върви колоната и чупи спирки,

събаря препоръки и саксии,

прането на живота ни отмъква -

намира гетото си. Някаква скалиста

душевност е наоколо пейзажа,

от предхристиянски палимпсести

не, не знам - абсурдно се явяваш,

жена с корем огромен - глутница те съпровожда.

Опасват те нехристиянски хрътки с вой

и правят

да си опасно искана от улици и сови

с мастило ярко върху клюнове и клепки.

Единствена - с корема смешен

успяваш да погалиш цялата смрадлива

София с бетоните квадратни,

с главите, навиците, обичаите - павета,

да станат министерските съвети

подробност от фонтани и конфети

с една целувка закопчани.

И продължават

сираците във оня дом - морето

ребром, боси, пеш и нощем

да преписват книги с крачки,

да разшифроват сови,

от желанията лампи да подпалват.

Котешките вопли и хлебарки

олекнали, откъснали теглича

ще теглят все нагоре да рисуват

образът на твоята целувка.

Азбука - трамваи и метро отваря

изреченията постни на живота,

и запяваш като магистрала

със тунели глухи под корема.

Водиш ни с корем наместо знаме,

вързани от хорската озъбеност и страх пладнешки,

върху сухожилията на живота,

върху кокалени шестоъгълни коруби,

клатушкани в обратното пълзене на сезона

сред летни празници и топли сенки.

Искам те единствено за мене.

Ала колоната те обикаля, ръфа нещо

тъй прозрачно, топло и небесно.

Множеството сърба супа костенурки,

на които предстои да оживеят.

И ги преглъщаме като сонати нощни,

долепили устни върху чергата небесна -



костенурките от светлина крепят земята.