:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 430,421,895
Активни 61
Страници 16,262
За един ден 1,302,066
Юбилей

Утопиите умряха, дойде време на утопистите

Университетът - това са хората в него, войнстващият легион от идеалисти, вечно недоволни, търсещи хора
Юлия Роне
Чакахме асансьора заедно. Той се загледа в един плакат на стената и каза, че кръгчетата на него подозрително му напомнят за андрогините у Аристотел, които били кръгли, имали четири крака, две лица и били съвършени. Беше типичният студент интелектуалец с шалче, който слуша "Дорс", чете Буковски и пише поезия. Но тъй като по лошо стечение на обстоятелствата и аз самата приличам на тези интелектуалци, а на всичкото отгоре съм и прекалено възпитана, не му казах, че андрогините всъщност са от "Пирът" на Платон.

Качих се с него в асансьора и се оставих да ме впечатлява с неща, които вече знаех, с шаманските имена на Хайдегер, Гадамер, Хабермас и други умрели германци. (Всъщност Хабермас е жив.) Беше разговор като много други, които се научаваш да водиш в университета, без да прекрачваш тънката граница, която разделя твоя собствен "остър" интелект от снобизма на всички останали. И все пак, колкото повече вървяхме под дъжда, в рамките на един разиграван десетки пъти диалог, започнах да усещам, че в това момче има нещо оригинално. А когато погледна една локва и ми каза да си представя, че това е море и Одисей в този момент минава покрай сирените (които според Кафка всъщност мълчат), ми стана даже весело. После той извади една книга, откъсна четири страници и ми ги подари. Повече не го видях.

Не знам как се казва това момче, не помня дори как изглежда, но четирите страници стоят пред мен. Те са от дневниците на Кафка и са за приключенията на Дон Кихот, истината за Санчо Панса и мълчанието на сирените. Не знам защо, когато седнах да пиша за моя университет, те бяха първото, за което се сетих. Моят университет е



територия на странстващи идеи,



споделени страници и необикновени приятели. За някои Софийският университет е отправна точка, добър старт в живота. За мен той е дом, в който се завръщам. Университетът навярно е единственото място, където на 19 можеш да откриеш това, което често загубваме на тази възраст, а именно себе си. Това е мястото, където забравих портмоне, пълно с пари, и го намерих три часа по-късно недокоснато. Това е мястото, където моята колежка Румяна ми показа в почивката между лекциите стихове на Превер и за пет минути, докато ги четях, забравих шумния коридор, света и нея самата.

И все пак има нещо тревожно неточно във всичко, което казах досега. Университетът не е място. Той е идея. Университетът - това са хората в него, войнстващият легион от идеалисти, вечно недоволни, търсещи хора. Всеки човек е вселена. Universitas. И всеки един, когото съм срещнала, откакто влязох в СУ, е като малък университет, който ме учи на нещо. И ако трябва да опиша Софийския университет с една дума, тя би била среща. Сякаш всички от моето поколение, които не искат да бъдат просто свидетели на живота си, са си дали негласна среща, нещо от рода на "да се чакаме в университета на 19". И няма как да отидеш навреме. Винаги си подранил. Винаги се оказва, че очевидностите не са толкова безвъпросни, че няма абсолютни истини и че в крайна сметка трупаш не толкова знания, колкото съмнения. Университетът е като очна ставка с живота, като опасно преследване, в което мъдростта се опитва да спечели младостта, а младостта - мъдростта.





Трябваше да опиша своята утопия за университет



Но най-чистосърдечно си признавам: утопиите ме плашат. Не ми вдъхва доверие геометрично планираното щастие, ужасява ме съвършенството. Обичам хората с всичките им несъвършенства. С условностите им, претенциите и гордостта. Когато администрацията на Никсън искала да депортира Джон Ленън заради призивите му за мир, той излязъл с официално изявление, че иска гражданство в качеството си на посланик на Утопия. Иска ми се да мисля за Софийския университет като школа за такива посланици. Утопия е страна, която не съществува Никъде, но нейните посланици са Навсякъде. Те непрестанно са в тежка икономическа криза, а най-ценната им валута са идеите. Те застават зад своите идеали и проливат за тях не кръв, както би казал Камю, а мастило. Те могат да видят в една най-обикновена локва безбрежното море на Одисеята. Imagine.

Родена съм 1989 година. От руините на утопиите с техните здраво укрепени стени и усмихната несвобода излезе едно ново поколение на личностите и индивидуалистите. Утопиите умряха. Дойде времето на утопистите. Тези, които оставят познатото и се хвърлят в реката, за да отидат на другия бряг. Тези, които надхвърлят себе си, за да се стремят към нещо отвъд. И нищо чудно, че думата студент идва от латинското studere - стремя се. Моят университет е тук и сега. Моят университет са моите колеги: посланиците на Утопия.
снимка: БОРИСЛАВ НИКОЛОВ
120 целувки за 120 години Алма матер
8
3798
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
8
 Видими 
10 Ноември 2008 06:54
...та коя ще е мис...
...хубавите българки, добре че от тук не мирише...
10 Ноември 2008 07:57
Да си кажа мнението? Да бе, та другата седмица пак да се връщам от нейде си!
10 Ноември 2008 17:29
Не зная на вас как ви изглежда горното есе, но за мен то е израз на един невероятно мъдър дух за 19 годишно "тяло" /Обърнете внимание, че авторката е родена не през коя да е година, а точно през 1989!/ Есето и авторката му за пореден път през последната година и особено последните месеци ми връщат вярата, че българския дух ще го има и ще пребъде /обратно на всеобщото схващане и засмукващ ни песимизъм/. Поводи за оптимизъм срещам вече ежедневно в контактите си с учениците. Невероятно интересно ми е да съм учител точно сега - един с един дните ми не си приличат; всеки ден, наред с регулярните проблеми, изживявам нещо красиво, поднесено ми неволно или съзнателно от децата. Понякога дори ми се ще да си разтъркам очите, за да се уверя, че не сънувам и че всичко това е реалност. Толкова неочаквана и алогична, но реалност. Пълнокръвна и жизнеспособна реалност! Един от най-невероятните шансове, които имам в живота е да надниквам чрез децата в бъдещето - около поне 5 години напред. И там вече наистина виждам един здрав дух... неочаквано дори и за самата мен. Имало е смисъл, явно, да изстрадаме последните години - върху торта израстват красиви цветя.
И не си мислете, че горните ми вълнения са сълзлив сантимент на вдаскалена лелка. Достатъчно здраво съм стъпила на земята и не хвърча в розови облаци. Всичко това вече не е само wishful thinking.
10 Ноември 2008 18:05
probuzhdane вие за мен сте Царица
Авторката е напълно в час. Само така!
10 Ноември 2008 18:37
ve, не откривам ирония в тона ти /може ли на "ти"?/, така че възклицанието ще го приема като чиста монета. Е, чак пък царица ... просто учителка. Съвременният бг учител, ако е достатъчно интуитивен и харесва професията си е много мъдър и има сетива за бъдещите тенденции. Казвам го без излишна скромност.
10 Ноември 2008 19:14
Никаква ирония! Просто се радвам, че има учители като вас. Облазявам вас и вашите ученици. Аз самият мечтаех да стана учител и предполагам, че щях да искам да казвам неща, като вашите. Ама пусти капитализъм ... засмука ме и ...край.
Продължавам да смятам, че най-тежката професия е на учителите и смятам, че трябва да взимат 2000 лева заплата.
10 Ноември 2008 21:25
Темата за заплатите не е на дневен ред сега, защото първо, има някакви увеличения, които ни замазват горе-долу очите и второ, има по-важни неща в настоящия момент от конкретното заплащане. Мисля, че започнаха някакви обществени процеси, касаещи отношението към образовението, възпитанието и съзидателния дух и е добър момент да се използват всички ресурси на обществото/народа, за да има шанс да се доведе този процес докрай. За този, който е останал досега в сферата на образованието, размерът на заплатата му е, може би, втора грижа /уви, не всеки може да си позволи този лукс да гледа на настоящата си заплата като на Втора грижа/. Както и да е, приказката ми тук е за нещо друго. И тя е, че в България расте и поколение, което има потенциала /не само интелектуален, но и действено-житейски/ "да измие срама от челото" на майките, бащите, бабите и дядовците си. Да са ни живи и здрави и да съумеем да ги разбираме и подкрепяме /което наистина си е цяло предизвикателство, но ние сме възрастните и от нас зависи дали ще построим моста между ТЯХ и НАС/!
19 Юни 2009 03:50
Относно споменатите страници съм почти убеден, че те са от един ръкопис на Борхес, който преди години Юлия беше открила на едно антикварно тържище точно зад Collè ge Calvin в Женева и който се беше запазил благодарение на факта, че предишните собственици на ценното произведение бяха използвали листовете, за да записват на гърба им готварски рецепти. За съжаление лошото съхранение хартията и неразумното желание на младата ми приятелка веднага да се запознае със съдържанието на страниците (без да вземе никакви предпазващи мерки) доведоха до това, че още на следващата сутрин тя се събуди с треска и висока температура. От бълнуването й си спомням тя да споменава името на някакъв човек, който щял да се превърне на сутринта в огромно насекомо и бил близък приятел с някакъв потомък на Лойола на име Одисей, който пък бил прототип за образа на Санчо Панса и криел някаква ужасна тайна за някакво писмо или книга до която Борхес изглежда се бил добрал. Но какво точно беше открила Юлия не успях да науча тогава, защото бяхме принудени много бързо да напуснем мястото, тъй като наблизо се чуха полицейските сирени и от приближаващите гласове разбрахме, че търсят нашия ръкопис. Твърде скоро се наложи пътищата ни да се разделят и нямахме време да говорим за станалото. Младата ми приятелка се прибра в дома си, за да се лекува и в последствие научих, че е имала за чест посетител някакъв лекар, чиято самоличност в последствие не успяхме да установим. За съжаление по-късно тя не успя да си спомни нищо за тези събития – нито за ръкописа, нито за непознатия лекар. Единственото описание на непознатия посетител, което гувернантката (тази простовата и несъобразителна жена) успя да направи, беше, че при всяко свое идване гостът отварял вратата, а след това погалвал котката, която излизала да го посрещне. Не се усмихвал и гледал строго смеещите се пред къщата деца и повтарял пред леглото на болната едни и същи думи, но какви гувернантката не успя да си спомни. Изглежда непознатият беше взел със себе си ръкописа, защото не го намерихме, когато го потърсихме. Всички си казахме дано да го е взел, тъй като в камината личаха следи от изгорена хартия, а никой в къщата не си спомняше тя да е била палена някога.
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД