|
| Даниел Смилов |
изисква почти математическо равенство на гласоподаватели
във федерални избирателни райони. При щатски избори се допускат отклонения в рамките на около 5%. Главният съдия Уорън - една от ключовите фигури на американския конституционализъм - оценява решението Baker v. Carr, 1962 - решение, с което Върховният съд започва да контролира конституционността на избирателните райони - като най-важното за неговото съвремие: по-важно дори от десегрегационните решения за училищата.
В този смисъл буди недоумение патетичното твърдение на нашия изтъкнат конституционалист професор Любен Корнезов: "Не е възможно и няма държава в света, където всеки глас да бъде равен на друг глас." Вярно е, че Америка е зад океана и може би той не я включва в своя обзор, но дори и в Европа се намират изключения от неговите обобщения. Немският федерален конституционен съд например поне двукратно се е изказвал по въпроса с бройката на избирателите в отделните мажоритарни райони. В едно от решенията си (16BVerfGE130, 1963) немските съдии утвърждават допустими отклонения от около 33% между различните райони. Но обърнете внимание, че в немската избирателна система крайният резултат винаги отразява полученото от всяка партия в пропорционалната част от изборите. Ето защо отклонения в мажоритарните райони нямат никакво влияние върху крайния резултат на партиите. Затова немският съд допуска едно по-значително отклонение от математическото равенство в интерес на спазването на историческите и административните райони на страната.
Предложените у нас 31 мажоритарни (едномандатни) района представляват сериозно конституционно нарушение. Те предполагат разминавания в гласоподавателите в отделните райони в пъти: до 300% и повече. Нещо повече - за разлика от немската система тук мажоритарно избраните кандидати са просто прибавени към пропорционално избраните, което
изкривява крайния резултат в полза на големите партии
Когато няма равенство и в избирателните райони, изкривяването ще бъде още по-голямо, и то в полза на определени големи партии: тези, които се представят по-добре в провинцията за разлика от София (т.е. БСП и ДПС).
Принципът "един човек - един глас" е достатъчно добре закрепен в нашата Конституция. Чл. 42 дава правото на глас на всички над 18 г. с изключение на поставените под запрещение и лишените от свобода. Чл. 10 говори за "общо, равно и пряко избирателно право". "Равното право" е просто българският превод на принципа "един човек - един глас".
Нещо повече - чл. 6 провъзгласява равенството по достойнство на всеки гражданин (ал. 1) и равенството на гражданите пред закона (ал. 2). В съвременния демократичен свят защитата на правото на глас е от ключово значение за уважението на достойнството на индивида: гласувайки, ние сме пълноценни и равноправни членове на политическата ни общност. Неравенства в тежестта на гласовете и размиването на правото на глас - които засягат достойнството на индивида - могат да бъдат оправдани само с особено тежки и убедителни аргументи с конституционно, а не политическо-конюнктурно значение. Предложените от мнозинството аргументи нямат тази сила: избраната формула беше просто един компромис с желанията на президента, компромис, който все пак трябваше да е от полза за управляващите от БСП и ДПС. Вярно е, разбира се, че мнозина желаят "мажоритарен елемент" в изборите, но от това не следва, че този мажоритарен елемент
трябва да нарушава фундаментални принципи
като "един човек - един глас". Има хиляди мажоритарни формули, съвместими с този принцип - статистически куриоз е как след толкова много умуване ние се натъкнахме точно на противоконституционен вариант.
Българската конституция отделя специално внимание на политическите партии като основна структура на представителната демокрация. Чл. 11 провъзгласява принципа на политическия плурализъм и очертава основната задача на партиите - да съдействат за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите. Те трябва да правят това в среда на равенство на условията за надпревара, особено що се отнася до изборния процес. Практиката на немския федерален конституционен съд е индикативна в това отношение и може да ни е от полза в тълкуването на нашата конституция, тъй като нашият чл. 10 е почти точен еквивалент на чл. 38 (2) на основния закон. Немският съд изрично подчертава, че "равното избирателно право" се отнася не само до равенството между избирателите, а между кандидати и партии като необходими структури на представителната демокрация (BVerfGE 47, 198 (225); BVerfGE 73, 40).
Въпросът следователно е
дали 8% бариера не нарушава "равенството" между партиите
в избирателния процес. Как немците са третирали подобни проблеми? Федералният конституционен съд още през 1952 г. твърдо се е противопоставил на въвеждането на избирателна бариера, по-висока от 5%, точно защото се е опасявал, че това ще е нарушение на споменатия принцип на равенство (Schleswig-Holstein се опитал да наложи по-висока бариера очевидно за да затрудни представителството на датското малцинство в областта). По-интересен за нас е един по-късен случай обаче от времето на първите избори след обединението на двете Германии - 1990 г. (82 BVerfGE 322). При прилагането на 5% бариера в рамките на обединена Германия партиите от източната част са били в неизгодна позиция - като по-малки те трябвало да преодолеят общонационален праг. Затова, за да спази конституционния принцип за равенство на участието на партии, Бундестагът приел специална формула, при която партиите от Изтока биха могли да броят гласовете си заедно със своя посестрима партия от Запада и по този начин по-леко да преминат общата 5% бариера. Една партия обаче - източните комунисти - не намерила посестрима на Запад. Поради този факт конституционният съд обявил цялата схема за противоконституционна и задължил парламента да въведе еднократно и извънредно поотделно прилагане на 5% бариера в Източна и Западна Германия.
Поуката от този казус е, че равенството на партиите в избирателния процес трябва да бъде пазено много зорко и
дори с цената на неортодоксални мерки
В никакъв случай не бива да се допускат решения, които поставят една или друга партия в неравностойно положение чрез въвеждането на необосновани избирателни бариери. В нашия случай с 8% бариера за коалиции имаме точно такова тенденциозно и необосновано въвеждане на мярка, която очевидно е насочена срещу определена група от партии. Нещо повече, промяната се прави по спешност, ограничено време преди изборите, когато вече са били взети важни решения за коалиране. В този контекст 8% бариера у нас е разчистване на сметки с политически опоненти. Загрижеността за стабилността на партийната система и парламента, която мнозинството заявява, е просто илюзорна. Защо да е по-добре за партийната система в парламента да има 4 малки партии, влезли поотделно, отколкото две коалиции от по 2 партии всяка? При кой вариант от двата имаме по-голямо раздробяване и при кой по-голяма стабилност? Очевидно стабилността на партийната система няма нищо общо с този електорален праг.
4% бариера е достатъчна като стабилизираща мярка: повечето демокрации ползват такава или подобни бариери и само в по-екзотични места (Турция, Русия, Мечиарова Словакия) се е експериментирало с по-високи бариери. Тъй като у нас няма някаква особено належаща нужда от укрепване на парламента или партийната система с административни мерки, такива изкуствени бариери, които водят до непредставяне в парламента на големи групи от граждани, са неприемливи и вредни.
В крайна сметка 8% бариера е едно ad hoc решение, което е
насочено срещу определени играчи
| и цели да намали избирателните им шансове. Доколкото е безсмислена от гледна точка на някакъв наложителен обществен интерес (като стабилизация на парламента и партийната система), тя е противоконституционна: нарушава равенството на партиите в електоралната надпревара. |
* Авторът е програмен директор политически и правни изследвания на Центъра за либерални стратегии.
|
| --- |
