Сигурно съм бил 10- или 12-годишен, пътувахме към провинцията с роднини в старичък автобус. До шофьора, на престижното място отпред, беше се разположил мъж, който не спря да говори с часове. От немай-къде слушах и понякога нещо запомнях. (Тогава нямаше GSM-и и лаптопи, нямаше MP-тройки и уокмени.) Шофьорът отговаряше на събеседника си с по две-три думи, явно бяха познати. Логореята на бъбривия беше главно в смисъл на това, че той е един много умен и успял човек, понеже знае как стават нещата в живота. Щедро даряваше рецепти в тоя дух на слушателите си; поученията му бяха, че трябва да се познаваш с властниците и да им оказваш услуги. Той самият се познавал с еди-кой си окръжен секретар на партията, жена му била братовчедка с шефа на едно ДСО, а един полковник от УБО бил навремето служил с него и сега човекът не пропущал да му праща по няколко щайги череши от Кюстендил, за да поддържа дружбата.

Когато усети, че интересът на шофьора замира, човекът извади най-главния коз. Каза, че се знаел лично не с кого да е, ами с един министър или пък секретар на ЦК, или даже член на политбюро, забравил съм вече. И с тържествуващ вид разкри тактиката си в тези взаимоотношения.

На всеки 24 май ли, Гергьовден ли, в продължение на десетилетия (тогава във властта се стоеше дълго), изпращал на въпросния властник по едно печено пълнено ягне (именно ягне, а не агне, така звучеше).

Не пропуснал нито година! В замяна не искал нищо, поне досега. Пазел властника за важен случай, който, може би за добро, все не идвал - човекът се чувствал успешен и така. Самият властник един-два пъти го бил подпитвал при редките им срещи: "Абе човек, дай да направя нещо за тебе, не е удобно така!" На което нашият безкористно отвръщал: "Не ща нищо, бе, другарю Н'ам си кой, само да сте жив и здрав!"

След туй човекът разкри философията си. Тактиката според него имала по-скоро педагогическо значение, то дори било по-важно от другите. Защото при подготовката на агнето той впрягал жената и двете си деца, заедно с тях колел, пълнел, печал и носел продукта до дома на властника. Така преподавал



на младите безценни уроци по труд и пласиране,



а те свиквали на житейска мъдрост отрано.

Не срещнах никога повече този мъж. Дори не знам дали се е възползвал някога от инвестицията си, или е останал само с плодовете от просветната дейност сред домочадието.

Но децата му са тук, научили са урока. Те зидат днешна България.

Занимавах ви с тоя спомен и чудаковатия тип в него заради предстоящите избори. Политическите ни сили усилено артикулират себе си като "десни", "леви", "либерални", "център", "патриотични" и прочее... Но те са готови да жертват и жертват тези срамежливи характеристики заради властта от раз - с лекотата на манекенка, която се преоблича няколко пъти по време на дефиле.

Никой не им се сърди за това сериозно. А трябва ли да се сърдим? Зидарите на днешна България не искат лява, дясна или каквато и да е алтернатива. Не са и искали. Искат близост до властта. Винаги са желаели тъкмо това. Въпросът е само в нюансите на близостта. За някои тя е избледнял нафталинен спомен за тати, който тайно е кътал в скрина образа на Борис II като машинист; за другиго е чувството, че можеш, когато потрябва, да влезеш при властта и да си изпросиш нещо, щото вече си инвестирал - я агне, я глас, я фирмени пари за кампанията...

Рецидивите на патриархално-феодалните стереотипи са толкова жизнени, че само слепецът няма да ги забележи. Ако някой поставеше на Дупница въпроса дали желае свободен избор за евродепутати, примерно, сега и завинаги, или си иска Братя Галеви за губернатори, също forever, какъв би бил отговорът?

Ма ще кажете - братята все пак са в следствения арест, феодът им се разсипа, не си прав.

А аз ще кажа: огледайте се, господа. Повечето ни партии се управляват като феоди, повечето ни градове и предприятия също, дори фирми и фондации са на този принцип. Преобладаващи части от нашето общество, вкл. всички политически сили, си искат феода. С него са свикнали, знаят му кусурите и табиетите,



знаят му ключовете и благинките.



Само че нахлухме в друга система, по-точно тя нахлу у нас, и това поражда основните противоречия. Тази система ни казва: сакън, не може във властта повече от мандата, не може повече от два пъти подред президент, да се купуват и продават гласове е престъпление...

Айде де. Искате да менкаме често тези, на които се носи агнето, и да ни се обърква животът по този начин?

Не щем. Не ни е сгодно.

Ние ще направим така. Ще турим тези, които заслужават агнетата, малко отстрани. Те няма да са всеки ден по телевизията, няма да се изказват всяка минута пред избирателите, няма да можеш да ги бутнеш с вот, колчем ти се доще да попалуваш. Те ще са тия, които държат старото, но израждат и новото още преди да си разбрал, че е заченато. Те ще са негътваеми и далеч не само заради ресурса си, макар че и той е важен. Те ще са негътваеми заради самите нас.

А нали каза за някакви основни противоречия, ще се присетиш ти, читателю.

Помним-помним. Всъщност няма такива, принципно погледнато. Макар че там, в онази система, която е и наша вече, са по-рафинирани работите, не като в автобуса, за който приказвах по-горе...Но в дълбочина няма разлика.

Само че си трай, не казвай никому.

А кои са тия отстрани, за кого намекваш, ще попиташ за финал. Дай имена!

Но тук ще прощаваш. Без гатанки няма начална педагогика.

Ние сме печени. Ягнета.