Ако някой ден се направи детайлно изследване на българската градска култура от последната четвърт на миналия век, в него обезателно трябва да се отдели специално внимание на остъкления балкон. Това урбанистично украшение, което най-често загрозява фасадите на сградите, плавно и властно се настани в бетонните жилищни комплекси през 70-те и 80-те години. Неговата поява в общи линии означава, че онзи, който е проектирал и строил сградата, не е познавал и не се съобразил с потребностите и вкусовете на онзи, който ще живее в нея.

Остъкленият балкон изглежда като невинно и добродушно отклонение от архитектурната норма, създадена от проектанта и одобрена от строителната администрация в общината. Това отклонение обаче поради своите мащаби постепенно се превърна в някаква неписана норма. То е нещо като функционално доразвиване на архитектурния проект. В годините на зрелия соц за средната класа (а друга тогава нямаше) остъкленият балкон беше своего рода мярка за порядъчност, грижа за дома и семейството. Да не остъклиш поне един балкон, означаваше, че нещо не ти е като при нормалните хора.

Най-изразителната архитектурна особеност на остъкления балкон е, че той не гледа навън, а навътре.



Той е par excellence част от интериора и вътрешната уредба на дома



Той е демонстративно нехаен към фасадата на сградата, не се интересува как изглежда отстрани, дали е грозен или нелеп и дали не смущава естетиката на градската среда. Тази тенденция през последните години беше подсилена от модата на топлоизолациите, които изпъстриха фасадите на сградите с най-причудливи цветове. На места тяхната еклектика е така шокиращо нелепа, че дори може да мине за симпатична.

Изглежда остъкленият балкон не е просто орнаментация на лошия вкус и естетическото нехайство, а артефакт на една своеобразна субкултура, в която са проектирани съществени ментални особености на българското общество. Интересно е, че в България загрозяването на средата много рядко или почти никога не е било санкционирано. Никога красивото не е било приоритет, заради който да бъдат загърбени утилитарни интереси. Влечението към красива или поне естетически приемлива среда се смята за някаква превземка, индивидуален каприз. За българския строителен инвеститор като правило красивото е някаква игра на случайността, към която той няма специално отношение. За него е важна икономическата ефективност, както за обитателя на остъклен балкон приоритет е функционалността, а не естетиката.





Остъкленият балкон е творение на архитектурната самодейност



и това го прави по особен начин българско явление. Нека припомним, че самодейността и самобитността в недалечното минало бяха канонизирани като специфични достойнства на националната култура. Кольо Фичето е голям архитект и строител не заради своя вкус и усет за пространство, а защото е самоук, каквито са също Вазов, Елин Пелин, Майстора и т.н. Самоукостта е своеобразна форма на професионално извисяване. Българското общество винаги е хранело известно презрение и недоверие към систематично образования човек. В пресата от първите години след Освобождението малкото тогава дипломирани юристи често са били иронично титулувани като "фелдшери по правото", а днес в медиите нерядко се срещат печални новини за битови злополуки, предизвикани от самоуки електротехници и самобитни майстори на газови уредби.

Как синдромът на остъкления балкон е отразен в обществени сфери като политика, правосъдие, законодателство, администрация и т.н.? Неговите проекции не е трудно да се открият.

Политическите елити у нас най-често се стремят да трансформират обществения интерес в частен, което обяснява и тяхната склонност да колаборират ту с криминални структури, ту със служби за сигурност. Тъй като собствените им политически проекти най-често са повърхностни и само привидно ангажирани с реални обществени проблеми и очаквания, партийните групи, след като влязат в парламента, много лесно се разпадат. Появяват се някакви нови политически формации като НИЕ, РЗС, "Напред", разни земеделци, таралежи и т.н. Така парламентът към средата на всеки мандат обрасва с някакви нови политически субекти, които никой не е проектирал или избирал, и заприличва на жилищна сграда с произволно остъклени балкони.

Вероятно България е сред малкото модерни държави, в които е възможно приемането на законодателни текстове, които да обслужват конкретни фирмени апетити и дори отделни личности при явно незачитане на обществения интерес.



Това също е част от симптоматиката на остъкления балкон



Тя може да бъде открита и в замразяването на еврофондовете. Брюксел спря парите, след като се видя, че с тях се разпореждат хора, чиито нравствени нагласи са изцяло съзвучни с етиката и естетиката на остъкления балкон.

България има най-скъпото и най-неефективно правосъдие в Европа според огласено наскоро проучване на института "Отворено общество". Което не звучи никак странно. Анализите и полемиките около съдебната реформа през последните десет години трайно оформиха впечатлението, че българските магистрати са една затворена и самодостатъчна професионална каста, която обслужва предимно своите собствени потребности, предлага самобитно правосъдие и зад идеята за институционална независимост често прикрива своята неангажираност към основни морално-етични норми. От време на време това нехайство се проявява в драстична степен (случаите "Борилски" или "Коце Маца") и се налага чужди магистрати да настояват за повече приличие и нравствена хигиена в сградата на българското правосъдие.

Симптоматиката на остъкления балкон може да бъде открита и в други сфери като образование, данъчна администрация, митници, обществени поръчки, здравеопазване и къде ли не. Това е така, защото остъкленият балкон е навсякъде. Той не е просто функционално осмисляне на битово пространство. Той е отношение към света. При това отношение, което не се интересува от света. Остъкленият балкон, както вече казахме, гледа само навътре, а не навън.