:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 438,770,686
Активни 174
Страници 18,309
За един ден 1,302,066
ПРОЗА

Пари за билет

Петя Александрова
Не бях го виждала от две седмици и като ми идваше наум за него, стомахът ми се свиваше на топка. Голяма съм глупачка, що ми трябваше гадже, добре си бях и без него - разведена, с дете в университета, с нелоша работа. На 48 години някои жени влизат в менопауза и намразват мъжете, пък аз... При това не е от София, а трябва да бия два часа път с влака, за да го видя. На всичкото отгоре трябва да чакам да ме повика, защото е женен, макар да живеят разделени, с две деца, които уж не са при него, но често му гостуват. Сложно, сложно... Последния път, когато отидох за една нощ, на сутринта в асансьора се сблъскахме с тъща му, която живеела в отсрещната кооперация. Аууу, ужасно преживяване! Добре, че не бяхме хванати ръка за ръка, та минахме за случайно попаднали там непознати.

Беше събота, притъмняваше вече, цял ден се щурах из къщи по нощница, даже очите не бях си измила, толкова ми е беше криво. Пишех си с една приятелка в скайпа за някакви рецепти с тиквички и... изведнъж го виждам, че свети в зелено, тук ееее! Зарязвам приятелката и тиквичките и му се лепвам веднага. Разменяме две-три писма и той ми казва: "Що не вземеш да дойдеш..." "Ама кога?", питам слисана. "Ами сега... има един влак в седем, мисля. Ще те чакам на гарата...". Поглеждам часовника - вече е почти шест и половина. Вярно е, че съм на четвърт час до гарата, ама все пак нали трябва да си хвърля поне един душ, да се облека... Разтичвам се като побъркана - дънките, новата тениска, дантелените черни бикини, които ми стоят най-секси, сешоара, крем за ръце, перления гердан... Добре, че вкъщи няма никой. В последния момент почти изпразвам хладилника. Така съм свикнала - винаги нося нещо за армаган, главно храна: пържоли, кутия с мариновани гъби, бутилка вино, начената кутия топено сирене, бурканче с любимото му сладко от смокини... Не чакам трамвая, а тичам за по-бързо. Ако хвана влака, значи моите ангели ми помагат. На касата няма хора, изкрещявам: "Един билет до Мездра" и бъркам в чантата за пари. Няма ми го портмонето. Сещам се, че сутринта го извадих, за да дам на сина си таксата за семестъра. Оставила съм го на шкафа. Бягам до банкомата и бъркам отново в чантата за картата. Няма я. Боже, оня ден ходих в банката да си проверя колко ми е останало да плащам от кредита, и кесийката с всички документи сигурно е още в другата чанта, черната. Тършувам по всички джобове и джобчета - няма и няма, само дребни стотинки намирам. Плаче ми се. Влакът ще тръгне след две минути. Понасям се със скокове нататък, изскачам на перона разчорлена и потна и... се качвам по носа на кондуктора, кльощав млад мъж с дъвка в устата. Сядам, без да съм измислила какво да правя. Е, най-лошото ще е, ако ме свалят на следващата гара. Идва кльощавият с дъвката и аз почвам да му обяснявам ситуацията: Без билет съм, без пари и без документи. Но трябва да стигна в Мездра... Той равнодушно промърморва: "Идете при началник-влака, той да реши какво да ви прави, в първия вагон е...". Началник влака играе карти с трима колеги. Слуша ме и ме оглежда изпитателно. Пускам най-хубавата си усмивка, намеквам му, че в Мездра ме чака някой, който умира за мен... и ще умре наистина, ако не пристигна. Колебае се май какво да каже, накрая ми вика: "Седнете в съседното купе, да ви знам къде сте. Дано не мине проверка." Изведнъж се сещам сама да предложа: "На гарата ще ме посрещнат и ще ви платя. С глобата, разбира се. Сега ще се обадя по телефона да им кажа, всъщност колко трябва да ви дам?". Той вади някакви омазнени тефтери, разлиства, разлиства и отсича: "Десет лева!". Зачервена и щастлива, бъбрейки благодарности, сядам в съседното купе. Вратите са отворени и май всички са наясно с моята история. Един подпийнал дебеланко дълго и тъжно ме гледа, след което отронва: "Аз, ако имах такова гадже, нямаше да го карам да бие път с влака, ами щях да ходя да го вземам с колата, пък да го заведа в някое тузарско място да пийнем, да хапнем... " Друг снизходително ме тупа по рамото: "Я се успокойте, госпожа, какво се е случило чак толкова? Толкова много хора пътуват всеки ден гратис - крият се по тоалетните, слизат на гарите от едната врата и пак се качват от другата... А пък вие веднъж в живота си сте се качили без билет - няма да обеднее държавата я..." Звъня по телефона и казвам на гаджето да бъде на перона откъм първите вагони с десетте лева в ръка. После звъня на сина си да кажа, че се налага да отида в командировка. После звъня на майка си да й кажа да не ме чака да мина довечера да й правя разтривки с камфор, защото съм служебно заета. После звъня на шефа си да му кажа, че имам сутринта час при зъболекаря и ще закъснея. Малко се успокоявам и почвам да си мисля какво забравих. Дезодоранта си... Е, не е фатално, веднага ще вляза в банята, а после и двамата ще миришем еднакво - на любов. Хапчетата за кръвното ми... Бе какво кръвно, аз съм си младо момиче още. Пък и сексът оправя всичко, знам го със сигурност. Четката за зъби... Не е за пръв път. Миналия път пак я забравих и той ми даде своята, толкова е мил, толкова е миличък...

На гарата в Мездра , когато нахлувам в първия вагон с десетте лева в ръка, там се оказва само кльощавелкото с дъвката, началник-влакът бил слязъл не знам си къде... Съзнавам, че правя глупости, но му подавам банкнотата, благодаря му сърдечно и тичешком слизам, без да го чуя какво казва зад гърба ми. Един час по-късно вече сме седнали с моя човек на масата и аз, изкъпана и облечена в дълга мъжка хавлия, се смея презглава на собствените си премеждия. Пържолите се пекат, виното е отпушено да "диша"... Целуваме се през няколко минути. Ох, толкова е хубаво... Виждам, че един нокът ми се е нащърбил, и бъркам в чантата за пила. В тоалетната ми чантичка, между гримовете и червилата, изведнъж съзирам смачкана двайсетолевка. Ликуваща, с банкнотата във вдигнатата си ръка, почти като статуята на свободата, аз се втурвам в кухнята: "Ето ти парите! Връщам ти ги!" Той плъзва поглед към ръката ми: "Ааа, много хубаво... Остави ги там на хладилника!". Оставям ги, след което се залавям да правя един специален сос за пържолите. Когато нощес влизам в кухнята да пия вода, банкнотата вече я няма на хладилника. И не мога да разбера защо мисля за това и не го забравям - докато пия вода, докато лягам отново в топлото легло, където той похърква тихичко, докато се взирам във все по-светлия четириъгълник на прозореца, докато сутринта правим дълга и сладка любов, докато се приготвям за влака и се чудя как да му кажа, че всъщност... нямам пари за билет...

Петя Александрова - визитка

Петя Александрова е завършила българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Работила е като журналистка в различни централни издания. Авторка е на 15 книги, повечето от които са за деца и юноши - приказки и стихове. Лауреат е на различни литературни награди, между които и "П. Р. Славейков" - за цялостно творчество за деца, "Константин Константинов" - за принос в детското книгоиздаване, и др.
12
1720
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
12
 Видими 
11 Юли 2009 00:43
Прочетох го на един дъх!
Сложно, сложно...
11 Юли 2009 07:12
интересен е разказа......всъщност за връщането обратно от едно пътуване какво толкова.......мислиш за това как си прекарал, носиш малко багаж....има ли значение че пътуваш сам-според мене -няма значение....
11 Юли 2009 07:39
Нормална история. Интересно разказана.
А за пътя сам - май се плаща повече, отколкото, ако сте двама.
Не с пари, де!
11 Юли 2009 08:45
Поздравления, Петя!
11 Юли 2009 09:29
Банална история, но най-важното - добре разказана. Сладкодумница е авторката.
11 Юли 2009 15:59
Сладкодумница е наистина!Поздравления!
11 Юли 2009 16:22
-ът
11 Юли 2009 17:52
Като я гледам на снимката, дори преди да съм прочел разказа, усещам как щях да й мушна още една двайсетолевка, за да дойде пак. Ама късмета такъв, пък и на петдесетака /дамски/, много-много не се избира
11 Юли 2009 18:32
>>><<<
Чудесен разказ, великолепен, преживян до детайл!
12 Юли 2009 07:38
плоско
12 Юли 2009 16:23
А-у-у-у! Ужас!
Излиза, че накрая си е платила за, хм... така де, ...
12 Юли 2009 20:14
Пак не разбрах. За какво си е платила?
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД