Всички бяхме там. Всички, които помним кича, пайетите и вятъра на промяната на 80-те, покойния Майкъл Джексън, аудиокасетите и неделната класация на MTV, Like a Virgin и сблъсъците й с моралистите, филмите на Шон Пен и Гай Ричи, преди да се оженят за нея и след като се разведоха.

Беше малко ретро, в епохата на емпетройките, "Гугъл" и финансовата криза.

Самата Мадона (51 г., късен бейби-бумър) очаквано се оказа хамелеон, живеещ извън времето и модите; робот, способен да подскача два часа на високи токчета във френетично темпо; вулкан от енергия на възрастта, когато хората гледат внучета из градинките. Живо изкопаемо от века на неограничените възможности и прохождащия интернет; вечно подмладяващо се ДНК чудовище, без пластични операции, май.

Концерт на Мадона е едно от събитията, които не чакаш с трепет, защото живееш по-скоро с усещането, че ще те подминат в този живот. Че завинаги ще са само "по телевизията". Че траекториите на гаргантюанските й турнета минават по карта, в която България не е нанесена.

В един момент попкултурата се размива, спира да играе роля в живота ти, засипан с пясъка на информацията, и спираш изобщо да се сещаш за това.

И изведнъж тя дойде. Беше като машина на времето.

Мадона е висока един петдесет и нещо. Изглежда не по-голяма от глава на топлийка на 80-метровата си сцена, върху която изплита сложни бродерии с танцьорите и музикантите си.

Мадона е със скромни възможности певица, която изкара как да е старите песни и се справи по-добре с новите - написани специално за нейния регистър и компютърно богато украсени.

Мадона отдавна не е провокативна, защото не ходи гола на публични места, осиновява дечица с живи родители от Третия свят и плаща данък на политическата коректност, както впрочем прави всеки над 40, ако не иска да попадне в лудницата или в затвора. Особено пък ако иска и да забогатее.

Но Мадона е велик художник (на нейния език "художник" и "музикант" е едно и също - artist). Нейното шоу е за гледане. Все едно гледахме филм, в който публиката бе попаднала пред камерата заедно с актьорите. Това, което се прожектираше на екраните, не може да се опише - уж предавано в реално време от сцената, то бе в цветове и форми, съществуващи единствено във фотошоп.

Бонбонени шарки. Жизнерадост и дръзновение. Халюциногенен ритъм. Карнавални костюми. Хора с разни цветове на кожата, които се движат по законите на някаква космическа хореография и гравитация. Два часа безгрижие, лудница, зрелище на n-та, замезвано с "Туборг". Публика всякаква - от хора, които чинно седят, наредени по столовете като на симфоничен концерт, до истерични фенове, разкъсващи ризите си от щастие в първите редици.

Всички те с паднали ченета гледаха как Мадона си прави гаргара с религии и култове, с политици и каузи, с музикални жанрове и етнически наследства. После някои - с известно право - казаха, че пяла фалшиво (а БПЦ пък преди това каза, че я анатемосва).

Беше жестоко.

И някак след края на този концерт, който програмирано и безкомпромисно свърши без бис, XX-ият век си отиде от нас завинаги.