Една тъжна годишнина мина всъщност незабелязано миналата седмица покрай водевилното битие на днешния ни политически живот. При това кръгла годишнина. Точно преди 90 години, на 27 ноември 1919 г., в Ньой на Сена новоназначеният министър-председател Ал. Стамболийски е принуден да подпише унизителния и грабителски мирен договор, който слага край на участието на България в Първата световна война.

Катастрофалната за България война бе проиграна от наглата, недостойна и безчестна наша политическа класа. С лека ръка са омаловажени безпримерният героизъм на българските войници, кръвта на 16-годишните момчета, които, за да бъдат приети да участват в освобождаването на българските земи, масово се записват като доброволци с откровената лъжа, че са вече пълнолетни, страданията на войнишките семейства, лишени от мъжка подкрепа за години. Едва ли е странно, че днес годишнината от това толкова важно събитие мина незабелязано. Днешната ни политическа класа, която е много подобна на тази, проиграла войните от началото на ХХ в., няма как да иска да си спомня за престъпленията на предшествениците си.



* * *

В новата българска история едва ли има по-унизително събитие от обстоятелствата по подписването на Ньойския договор. Официалната делегация е петчленна, водена първоначално от министър-председателя и министър на външните работи и изповеданията Теодор Теодоров, министъра на правосъдието Венелин Ганев, министъра на търговията, промишлеността и труда Янко Сакъзов, дипломата Михаил Сарафов и министъра на обществените сгради, пътищата и благоустройството Александър Стамболийски. Придружават ги многобройни съветници, експерти и технически персонал. Въпреки кошмарното осемдневно пътуване с влак у всички остава някаква надежда, че в Париж ще бъде възможно да се осъществят разговори с подходящи политици от Съглашението, за да бъдат смекчени очакваните тежки условия. Тази възможност е предвидена и българската делегация е държана като в затвор два месеца. Основната част от замислените срещи се провалят. На 6 октомври Т. Теодоров подава оставка поради несъгласие с условията на договора. На 27 ноември подпис под договора слага новият министър-председател Ал. Стамболийски.

Несъмнено най-тежки в многословния договор са териториалните клаузи, предвиждащи откъсването от България на 11 278 кв. км, което прави повече от една десета от територията на страната. Особено важно е, че всички тези земи са плътно населени с българи. На Сръбско-хърватско-словенското кралство са предадени 8 села в Кулско, цялата Царибродска околия, 18 села в Трънско и Знеполско, част от Кюстендилското краище, както и големият район на Струмица. Не по-малко мъчително е и предаването на Западна Тракия (между реките Места и Марица) първоначално под общо управление от Съглашението, а по Севърския договор (10 август 1920 г.) цялата територия е дадена на Гърция.

С Ньойския договор се потвърждават договореностите по Букурещкия мирен договор (28 юли 1913 г.), с който завършва Междусъюзническата война. На Румъния е предадена и официално Южна Добруджа (7525 кв. км). Слабо утешение е, че се признава присъединяването към България на отвоюваните през 1912-1913 г. малки части от Свиленградско, Крумовградско и Ивайловградско.

Предвидените в чл. 48 на Ньойския договор възможности за "свободата на икономическите изходи на Бяло море", от които България да се ползва гарантирано, никога не се прилагат. Едва при затоплянето на българо-гръцките отношения в началото на 80-те години се заговори, че България може би ще получи собствен пристан в рамките на солунското пристанище. Беше предвидено даже започването на проучвателни работи за осигуряване на плавателност на р. Струма в тая връзка. Поради политическите катаклизми от края на същото десетилетие предварителните договорености останаха неосъществени.

Жестока съдба за българите отрежда част III на договора. Етническото прочистване засяга всички изоставени български земи. Над 100 000 бежанци заливат България в рамките на следващите три години. На геноцид и на етническо претопяване са подложени останалите в тези земи над 600 000 българи.

Останалите клаузи на Ньойския договор, които се отнасят до военните въпроси, както и до репарациите (съответно част IV и част VII), звучат страшно, но по-сетне правителствата на Ал. Стамболийски успяват някак да приглушат негативното им въздействие. Войската продължава да се набира без затруднения, укрива се достатъчно оръжие, продължава необезпокоявано военното обучение. Крайно тежките репарации скоро са разсрочени, а по-късно и съвсем са опростени.



* * *



За разлика от края на Първата световна война, след Втората световна война България успя да опази териториалната си цялост и въпреки съюза с държавите от Оста не бе допуснато по-нататъшно намаляване на територията на страната. Придобивките, получени от съюза с нацистка Германия, се оказаха несигурна военновременна граница, с която никой нямаше намерение да се съобразява.

Сигурно е случайно съвпадение или пък не, че точно 90 години след подписването на Ньойския договор България продължава да губи своята независимост, този път с влизането в сила на Лисабонския договор. Днешната ни политическа класа трябва да е напълно уверена, че както днес историята е разкрила чак до битови подробности ролята на всеки участник в нетолкова далечните събития от първите две десетилетия на ХХ в., така не след дълго ще е ясно кой, кога и защо лиши България от независимост, присъединявайки я към Европейския съюз и НАТО без разрешението на българските граждани. Без дори намек за референдум България бе натикана в един кюп с държави, с голямата част от които няма и никога не е имала каквито и да са исторически връзки. Нещо повече, в близкото ни минало именно на тези държави и на тяхната политика дължим националните си трагедии, включително и пладнешкия грабеж, наречен Ньойски договор. Напълно сигурно е, че това не може да бъде забравено.



Извори



ПОТВЪРДИТЕЛНО ПИСМО



от Негово величество царя на българите [в оригинала - "краля на българите"; за тутилатурата на българските владетели вж. "Сега" от 18.10.2007 г.] към мирния договор, сключен на 27 ноември 1919 г. в Ньой на Сена [днес е предградие на Париж] между България и Съединените американски щати, Британската империя, Франция, Италия, Япония, Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджас [независима държава по западния бряг на Арабския полуостров от 1916 до 1925 г.; днес е част от Саудитска Арабия], Полша, Португалия, Румъния, Сръбско-Хърватско-Словенската държава [от 1929 г. - Югославия], Сиам [от 1939 г. - Тайланд] и Чехо-Словакия [от 1920 г. и от 1945 г. - Чехословакия].



* * *



Ние се съгласяваме, потвърждаваме и утвърждаваме горепосочения договор, обещавайки да го приложим в действие, като го съблюдаваме както според неговата форма, така и според съдържанието му, без да позволяваме той да бъде нарушаван при никакво обстоятелство и по никакъв начин. В уверение на горното, Ние подписахме това потвърдително писмо и го скрепихме с държавния печат.

Издадено в двореца в София в 15-ия ден на месец февруари в годината от новата ера [в оригинала - "от рождението на Христос"] 1920



[Борис III, цар на българите] [подпис]



[Председател] на Министерския съвет, министър на войната и временно изпълняващ министър на труда, пътищата и съобщенията [така е в оригинала] [подпис на Александър Стамболийски]

Министър на външните работи и изповеданията [подпис на Михаил Маджаров]



[превод от оригинала на документа]