Ако сте сред почитателите на "Последно танго в Париж", не пропускайте "Пианистката". Австрийско-френската продукция на режисьора Михаел Ханеке напомня "тангото", дори би могло да се каже, че това е неговият "феминистки" вариант. Тук жената е носителят на садо-мазохистичните и саморазрушителни импусли, тя изпробва границите на перверзното си въображение, тя диктува правилата.

За ролята на преподавателката по пиано актрисата Изабел Юпер печели наградата за женска роля на фестивала в Кан през 2001 г. (филмът грабва и Голямата награда на журито плюс наградата за мъжка роля на Беноа Мажинел). Юпер преминава през двучасовата лента на филма без да се усмихне нито веднъж. Нищо не успява да смекчи ледения й поглед - нито музиката на идола й Шуберт, нито успеха на учениците й, нито дори трепетите на влюбването. Юпер е неузнаваема - няма и следа от пастелната мекота на "Плетачката на дантели", с който французойката стана известна преди двайсетина години.

"Моите любовници са Шуберт и Бах", заявява героинята на Юпер. Филмът е мрачен разказ за това, което се случва, когато Шуберт не ти отвръща със същата всеотдайност. За това как прекалената жертва в името на изкуството тласка към компенсации с непредвидим край. Както изглежда, великите композитори са единствените мъже в 40-годишния живот на пианистката, която след работа обикаля заведенията с пийп шоу, а после заспива в едно легло с властната си майка.

"При Бетовен лошата интерпретация е по-лоша от фалшивото изпълнение", казва героинята. Същото, за жалост, е и при любовта. Лошата интерпретация на едно болно въображение я убива още преди да е успяла да се роди.

"Пианистката" е с депресиращ край. Оставя същия мрачен вкус като "Последно танго в Париж". Без да е шедьовър от неговата класа. Но пак е за предпочитане пред холивудските щампи, заляли кината ни.



Изабел Юпер и Беноа Мажинел на пода в тоалетната на Консерваторията. Пианистката дава воля на шантавите си фантазии. Резултатът е - убива любовта, точно когато открива какво точно означава тя.

СНИМКА: АРХИВ "СЕГА"