Стефан Вълдобрев е роден през 1970 г. в Стара Загора. Завършва езиковата гимназия в града през 1989 г., а след 4 години и НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев. През 1993 г. участва в студентската телевизионна програма "Ку-ку" и издава първата си професионално записана песен "Кино". Преди три години се дипломира като стипендиант по кинорежисура в академията FAMU в Прага, Чехия. Изиграл е повече от 35 роли на театралната сцена. Играл е в осем игрални филма. Първият от тях е "Кървав спорт", в който играе полицай. След това е партийният секретар във филма на Петко Бонев "Подгряване на вчерашния обяд". Следват "Изпеляване", с който печели "Златна роза" за мъжка роля, американският "Търговски маршрути", "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Последният му филм е "Стъклената река", чиято премиера ще е в края на февруари.

Композирал е оригиналната музика за 65 театрални спектакъла, 8 игрални и 4 документални филма. Има издадени 9 албума с авторски песни. Преди десет години издава и книгата си с поезия "Катапулт".

Като актьор и музикант е гастролирал във Франция, Белгия, Германия, Италия, Израел, Русия, Унгария, Великобритания, САЩ, Швейцария, Румъния, Австрия, Албания.

Женен е за адвокатката Яна. Двамата имат дъщеричка Мария.

---

1. Как станах композитор

Започнах с музиката на 5-6 години. Майка ми в ония финансово трудни години много настояваше да се занимавам с музика и дори ми купи пиано. Баща ми пък стоеше далеч от тая работа, обичаше футбола, а и аз исках да ставам футболист. Само това ми беше в акъла, само това си мислех и само това гледах. Но трябваше и да се свири. А майка често оставяше баща ми да ме наблюдава, защото твърде често работеше до късно и често пътуваше в командировки. А пък баща ми с музиката не е много на "ти". Вкъщи телевизорът беше в единия край на хола, а пианото - в другия. Баща ми стои по средата, на фотьойла, с гръб към мене, дават мач, той го гледа, а едновременно и следи дали аз свиря. И аз свиря, но... с гръб към пианото, не гледам нотите, а мача. Така, гледайки футбол, станах композитор. Но тогава 45 минути, колкото е полувремето, трябваше да свиря някаква музика и заради това правех импровизации на Вивалди, Черни, Бах и Моцарт. Така че, колкото и да е парадоксално, от футбола тръгна моето композиторство.



2. Божието провидение

В "Стъклената река" на Станимир Трифонов играя отец Петър. Във филма участват още Иван Ласкин, Стефан Данаилов, Захари Бахаров и други. Част от снимките правихме два дни край Дълбоката пещера в Карлуково, тази, която е давана в много филми, а и във "Време разделно". Имахме само два дни за работа. Завършихме снимките край нея първия ден, а на другия малко се забавихме с пристигането. Отидохме на мястото, малко по-встрани от това, на което снимахме първия ден. И в тоя момент стана някакво чудо - огромен, петтонен скален къс се откъсна от скалите и падна точно на мястото, на което снимахме предния ден. Не знам какво е това, дали не е Божие провидение, но във филма наистина става дума за вяра, бог, богомили, апокрифна книжнина. Сигурно има някаква връзка. Ако бяхме отишли малко по-късно, този огромен блок можеше да се стовари върху нас.



3. Кръвните братя на Гойко Митич

Като дойде времето какво да избирам - музика или актьорство, нямах кой знае какви колебания. Аз вече бях наясно, че искам да съм на сцена и да привличам вниманието на хората по някакъв начин. Когато учех в 7-и клас, имаше художествена самодейност в училищата. Бях научил две песни на Елвис Пресли, излязох на сцена и буквално на петия такт видях как погледите на момичетата се събраха, всички се впериха в мен и в този момент си казах: "Ето, това искам да правя. Да виждам как вълнувам по някакъв начин хората." Е, в ония години това си бяха момичетата, защото това беше важно.

Малко след това дойде и киното. Заради него отидох във ВИТИЗ. В Стара Загора, когато бях ученик, нямахме много добър театър за разлика от добрата опера. И тогава ме запали киното. Гледал съм филми по 15-16-20 пъти и в града, и в селото на баща ми Шейново, където лятото подивявах с момчетата. Спомням си, че заради "Кръвни братя" с Гойко Митич всяка сутрин с най-добрите ми приятели си режехме вените, долепяхме си ръцете на срязаните места и си пиехме кръвта. Те бяха помаци, турци, роми. Не е имало не само никакво деление, но дори и мисъл за такова нещо. И така всичките си станахме кръвни братя, защото гледахме филма с Гойко Митич, яздехме магарета вместо коне, скубехме петлите на баба, за да си правим пера на главата, и от метли си правехме стрели. Историята с ВИТИЗ започна и от селското кино. В Шейново си имахме салон, но филмите пристигаха от града в едни големи метални ролки. Караше ги бате Кемал, който беше оператор на киното. И с колело ходеше в Казанлък, за да вземе новия филм всеки петък. Той се побираше в 4-5 ролки и понеже ние момчетата знаехме, че ще докара новия филм, всеки път отивахме и го чакахме до табелата на селото. Той пък караше колелото към селото, но с гръб и въртеше педалите заднишком, сигурно да ни направи някакъв номер. Докато го чакаме, ние сме начупили клони от орехите и като наближеше, с тях го приветствахме. На колелото отпред си беше монтирал един кош за лентите и щом стигнеше до нас, понеже селският път е грапав, върху коша имаше вече 20 детски ръце, които държат филма да не падне. Така ескортирахме Кемал до центъра на селото. Новите филми гледахме всяка вечер и задължително играехме на следващата сутрин. Ей това чувство за кино никога не ме е напускало. То е много романтично, по-скоро прилича на това в италианското кино и персонажите на Джузепе Торнаторе.



4. "Светът е голям" - и свиждане по руски

Докато вървяха снимките на "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", аз бях в Прага и учех режисура година и половина - 2006-2007 г. Аз въобще не трябваше да играя. Имаше кастинг и аз участвах за главната роля, тази, която играе Христо Мутафчиев. Почнахме 12 души, за година и половина останахме осем, после четири и накрая двамата с Христо. Снимките от кастингите се пращаха в Германия и кой да играе решаваха продуцентите. Аз заминах да уча в Прага. Един ден ми звъни Стефан (б. а. - Командарев, режисьорът на филма): "Трябва да дойдеш за една от ролите." Казвам му, че тъкмо сега правя дипломна работа и не мога. "Ама, моля ти се, иначе не можем да направим графика. Колегата, който трябва да играе тази роля, е на турне в Търговище." Казвам му: "Добре де, той от Търговище не може да дойде, а аз трябва да дойда от Прага." Но после си помислих: "Защо пък не!?". Една година не съм бил в България, плащаха самолетен билет за две пътувания, не бях виждал жена ми и дъщеря ми дълго време, що да не се върна. И като се прибрах първия път, толкова бяха на зор, че ме чакаше кола на летището да ме кара направо на снимките в Карлово. Примолих им се да ме върнат в града, да видя поне дъщеря ми. И те се смилиха. Взеха ме и беше много смешна сцена, защото пак се молих, този път класната да я освободи за един час. Видяхме се през оградата на училището и си говорихме с дъщеря ми 45 минути като в руски филм от войната. След което ме качиха в колата и заминах за Карлово.



5. Композиции във фоайето

Докато бях в Театъра на армията, композирах във фоайето, а не в някакви затворени пространства с пердета, зад които се извършва някакво тайнство. Във фоайето до гардероба има три пиана, стари, неакордирани, но на тях работех. Репетициите започваха в 9.30, затова отивах много рано, към 6.30. По това време идват и жените, които чистят театъра. Беше много мило, защото те всички виждаха, че се извършва някакъв творчески процес. И след като ме наближаваха, започваха да чистят много деликатно и много тихо. Вършеха си тяхната работа, но не пречеха и на моята - тези две дейности вървяха паралелно. Но още по-хубавото беше, че в моментите, в които те видеха, че аз спирам, ме поглеждаха и даваха оценка за това, което правя: "Това беше хубаво, но онова, предишното, не е много добре." Дори си позволяваха да ми дават детайли на отделните моменти: "Тука може да се пипне малко." Имам награди, "Икар"-и, "Златнu розu", "Аскеер", номинации, но ей такива оценки са ми много по-важни, отколкото всякакви други. Защото тези жени вършеха там своята работа, но бяха вътре и в моята работа, а пък и аз съм в тяхната, защото сме едни до други. Аз пиша музика, а те са първите слушатели на тая музика. Беше страшно мило. Страшно! Просто незабравима оценка на моята работа, на която те всъщност бяха първите критици и се оказаха много важни.



6. "Тих бял Дунав" на "балкански" език

Докато учех във ВИТИЗ в Скопие, всяка година имаше фестивал на балканските театрални академии - Скопие, Тирана, Букурещ, Любляна, Загреб, Белград, дори и Прищина, макар Косово да не бе самостоятелно. Сега не знам дали се прави. Отидох там в края на учебната 1993 година. Идеята на фестивала бе всяка вече да се представя по едно представление на съответната академия. При това всички бяхме настанени в един хотел и след него събирахме масите горе в ресторанта и се започваше яка веселба и пиене. Последната вечер като за финал се събираме всички участници. И започнаха песните. Ние запяхме "Тих бял Дунав". До нас го подхванаха на сръбски, по-нататък на албански, след това на румънски, хърватите и те го подеха. В един момент настана една неловка пауза: "Ама чакай сега! Това си е наша песен!". И в този миг на мълчание ситуацията беше на ръба, като като в каубойските филми на Серджо Леоне. Ако бяха други времена и други години, но пък и ние бяхме на други години, щяха да се вадят пищови и да се гърми или с ножове да се колим на кого принадлежи тази песен. След това обаче много бързо продължихме в някакъв тон на "балкански" език и довършихме до края "Тих бял Дунав." Тогава си казах: "Ето така трябва да живеем на Балканите, като една песен, която пеем на всички езици." Аз знам, че "Тих бял Дунав" е австрийски марш и тази песен я има във всяка балканска държава. В това няма нищо лошо и мисля, че така трябва да бъде.