Господин Х. имаше жена, две пораснали деца, собствен бизнес, хубава кола, макар и купена на старо, хъски и кредити, които погасяваше редовно. А пък празникът се падна във вторник и понеже отпуснаха и понеделник за почивен, се събраха четири неработни дни.

В петък следобед жена му пришпори колата и заедно с децата отидоха да почиват all inclusive. Господин Х. каза, че трябва да подготви някаква сделка, и не замина с тях. Това бе добре дошло, защото иначе трябваше да дадат кучето в кучкарник, където то щеше да лежи четири дни в клетка, получаващо съответните грижи.

Вечерта господин Х. изяде малка пица и изпи две бири, а на сутринта остави хъскито в кучкарника и изпратен от зарешетените му очи, хвана първия автобус за морето.

Прекачване в Бургас, настаняване в хотел точно до централния плаж и привечер господин Х. стоеше на балкона на стаята си с чудесна гледка към Стария град, пастелен съвсем според сезона. По-късно в ресторанта на хотела хапна шницел по виенски с половин бутилка вино. Остави прозореца отворен и сгушен под всички налични одеала, заспа, слушайки морския шум.

На сутринта се събуди доста късно. Облече се и тръгна към фурната зад пощата. Навремето там правеха страхотни банички, кифли и разни други такива. Когато идваха на квартира, господин Х. ходеше рано сутрин за закуски и кисело мляко. Фурната и сега си беше на мястото, но не работеше. Господин Х. закуси кроасан и ментов безалкохолен коктейл в кафенето, където много отдавна беше кръчмата на Стария град. Курортистите седяха в "Пъци бар", а тук си пиеха питието местните мъже и някои от пришълците, които не искаха да бъдат курортисти. Господин Х. никога не сядаше в кръчмата, но винаги оглеждаше хората по масите.

Бавно тръгна към Новия град. Подмина автогарата, общината, пресече пътя и изкачи стръмните стъпала. Горе се обърна и огледа пристанището - безлюдно като есенен плаж.

Продължи по улицата и след малко видя градинката. Разположила се насред уличката, тясна и дълга, тя сякаш бе от друг град, може би дори чуждестранен. И сега си бе същата, заслонена от големи дървета, с катерушки и пясъчник, пейки и ако се махне малкото кафене, сякаш не са минали двайсетина години, откакто я откриха с децата.

Крачка по крачка стигна до плажа на Новия град. С жена му не го обичаха и не идваха тук. Господин Х. нагази внимателно в пясъка и когато усети, че обувките му започват да се пълнят, седна.

Слънцето ту се показваше и му ставаше горещо, ту се скриваше зад някой облак и му ставаше студено. След като няколко пъти съблече и облече якето си, господин Х. реши, че е по-добре да му е топло. Загледа се в майка и дете, които си подхвърляха както могат фризби, докато бащата, седнал на кулата на спасителите, четеше списание.

Прииска му се да е на плажа на Стария град. Стана и отиде там по обиколната улица, която навремето показваше морето отвисоко, а сега бе застроена с каквото се сетиш.

Седна на пейка до оградата на плажа, наблизо бе паметникът на Георги Минчев. Тук имаше малко повече хора, дори някакви се опитваха да плуват. Вдясно няколко момчета ремонтираха водно колело. Господин Х. се бе качвал на водно колело заради децата. Трудно е да подкараш водно колело, газиш в плиткото и буташ срещу вълните, после въртиш педалите, за да издрапаш навътре. Там, ако жена ти позволи, учиш децата да скачат във водата. Господин Х. никога не е можел да скача с главата напред както плувците, опитва няколко пъти, пльосваше се по корем. И децата си не успя да научи, макар след години да забеляза, че те умеят да скачат с главата напред, някой друг ги е научил или просто на тях им идва отвътре, а на него не.

Тръгна по надвисналата над морето алея със смокините. Май всички, които бяха решили да прекарат дългите празници в града, сега минаваха по нея. Господин Х. закрачи с тях, вдишвайки сладкия смокинов аромат. Преди музея се изкачи по стъпалата към горната улица. Къщата. Каменна и дървена, с дувар и асма. Тук бяха прекарали няколко почивки. Първата, когато жена му бе бременна с първото им дете, а за да си купиш кренвирши, трябваше да се редиш на опашка в месарницата до автогарата. Около къщата минават две улици, които точно до нея се сливат и оттук течеше денонощен поток от хора. Отсреща, където сега е музеят, навремето имаше голям мутренски ресторант. Летен купон. Едва призори можеше да се поспи.

Пое по калдъръмените улички първо към лятното кино, после сви наляво и стигна до вкопаната в земята църква. Пак огледа сгушения й двор, пак му се прииска да седне тук и просто да си седи.

До оградата на църквата бе ресторантът. Работеше, дори имаше маси отвън.

Господин Х. си поръча скордаля, домашна аншуа и препечени филийки. И една водка, хубава. Между къщите се виждаше малко парче от водата на пристанището и помпозната сграда на военните.

Отпиваше малки глътки водка, после върху залче мазваше скордаля или слагаше парченце рибка и дъвчеше, замижал срещу слънцето, което се промъкваше през клоните на големия орех.

Зачуди се накъде да поеме. Искаше му се да иде на пристанището, да огледа лодките, които представляваха не толкова флотилия, колкото сбирщина. С такива лодки човек може да отиде, където си поиска.

Тръгна към носа на Стария град, нарочно криволичеше и избираше най-тесните улички, по-скоро проходи между къщите. Стигна до Художниците, после Училището и ето я къщата на Досю. Вдясно от нея е поляната, която кой знае защо не е застроена. Оттам се открива най-широката гледка към морето.

Господин Х. застана на самия край. Потърси с очи - ето ги останките от стара тоалетна, на ръба, бетонна плоча метър на метър с очукано емайлирано клекало. Какво ли е да клечиш тук в зимна буря?

Той огледа остров Свети Иван, фара на Бургас, нос Емине в далечината, хоризонта още по-нататък. Отдолу бяха скалите, по които лятно време лежаха най-издръжливите летовници, а сега нямаше никой, дори и гларуси. Вълните уверено идваха и си отиваха, обливайки леко камъните.

Господин Х. затвори очи и скочи с протегнати напред ръце като опитен плувец, макар, гледан отстрани, да не излъчваше чак такава грация.