На девети того, в осем нула нула сутринта Марлов крачеше към един безистен с два входа на пл. "Македония" брадясал, с червени от недоспиване очи и със страшни киселини от изпитите над два литра кафе за едно денонощие.

От вчера той си блъскаше главата над една кражба, станала в единия от двата входа на кооперацията, на шестия етаж и не беше мигнал цяла нощ. Беше открадната една старовремска ниска маса, от онези, кръглите, на които майсторите от златарските чаршии навремето са си пиели "кайвето" - през средата на по-миналия век. Масата била с бая голям диаметър и цялата посребрена. Сигурно някой колекционер би дал майка си и баща си, че и леля си за нея и най-вероятно обирът беше станал точно така - по поръчка. Но ето кое не можеше да проумее Марлов: масичката беше открадната от жилището на един адвокат-столетник, Стоицов, който от две години бе прикован на легло. За него се грижеше специален екип от медицинска сестра и психолог, за чиято благонадеждност фирмата-работодател гарантираше не сто, а триста процента. Между другото, сигналът за обира бе подаден именно от тях двамата. Единственият наследник на стареца, неговият внук, самият той зрял и солиден мъж, от години живеел в Канада. Идвал си веднъж в годината - да оправи текущите финансови дела и да нагледа дядо си, но обикновено се настанявал в хотел.

Имаше и куп други смущаващи подробности. Жилището например беше обезопасено по всички правила и съвременни стандарти на фирмите, занимаващи се с бронирани врати, решетки и алармени системи и носещи имена като "Кайман-1", "Булдог-2", "Щука-3" и прочие, тоест, проникването в него бе почти изключено, да не кажем, невъзможно. Да не говорим, че в жилището нищо не бе разбито, тоест обирджиите не бяха проникнали с взлом вътре, както бе успял да разгледа още вчера, при първия оглед Марлов. Задължително обирджии в множествено число, това не трябва да забравям, разсъждаваше Марлов, докато се изкачваше по усойното стълбище до шестия етаж пеш, защото в старите кооперации от този тип асансьори няма, поне тук нямаше. Сам човек не би могъл да повдигне, дето се вика, масичката, камо ли да я свали надолу по стълбите. Тука бяха действали поне двамина. Но всички тези разсъждения с нищо не подпомагаха решаването на основния проблем - как се бе изпарила пустата маса.

Марлов се добра до шестия етаж, натисна звънеца и болногледачите веднага му отвориха. И повдигнаха като по команда рамене. Явно нямаше промяна в ситуацията. В този миг звънецът на входната врата звънна пак. Болногледачите се спогледаха шашнати и отвориха. Отвън стоеше представителен мъж на средна възраст.

- Вие кой сте? - чу Марлов.

- Марлов. А вие кой сте?

- А-а, прочутият детектив? Аз съм Стоицов Трети. Внукът от Канада. Пристигам направо от летището. Само минах през хотела да оставя багажа. По каква работа насам, г-н Марлов?

- Обрали са дядо ви. И аз по силата на обстоятелствата издирвам извършителя. Или извършителите.

- Виж ти, виж ти. Неприятна работа. И какво са отмъкнали?

- Нищо не е разбито - започна да докладва Марлов. - Решетките на прозорците са здрави, самите прозорци са здрави. Макар че не виждам как от прозорец на шестия етаж някой би могъл да изнесе такава тежка вещ. Освен ако не е бил с хеликоптер.

- М-да - замисли се Стоицов Трети. - А как е дядо ми?

- Добре е. Без промяна - отвърнаха болногледачите в хор.

- Значи - обърна се пак към Марлов Стоицов Трети, - казвате, че масата просто се е изпарила.

- Вече не го казвам - каза Марлов. - Нещата започват да се проясняват.