Беше десет сутринта - мъглив и безрадостен ден. От горчивото кафе главата на Марлов го зацепи още повече. Марлов се извини на домакините си, отиде в дъното на градината, бръкна с пръсти в гърлото си и повърна. И просто физически усети как главоболието му намаля, как попи в пръстта. Туптенето в слепоочията и в тила изчезна. Ако беше някое меркантилно копеле, отдавна щеше да е патентовал своя метод против махмурлук. И сега щеше да е червив от пари.

Сетне той се запъти отново към верандата при семейство Каральови. Те го чакаха с нетърпение край дъбовата маса, за да продължат изпълнения с тревога разказ за внука си. Професор Каральов беше мил старец със златни професорски очила и бяла козя брадичка, потомък на руски емигранти. Госпожа Каральова беше една от най-добрите преводачки от английски. Прекъсвайки се, двамата подновиха разказа си за младия Каральов.

След развода на родителите си тийнейджърът Каральов дошъл да живее на вилата при баба си и дядо си. В началото се разбирали чудесно. Но през последната половин година десетокласникът се променил неузнаваемо. Спял до късно, често отсъствал от училище, станал мълчалив и сопнат. Затварял се в стаята си и понякога така надувал музиката, че две от съседските декоративни японски кокошчици умрели от инфаркт. Изобщо не можело да се излезе на глава с него.

А някой път се прибирал чак призори.

- Притесняваме се много - каза госпожа Каральова.

- Какво ви казва, къде ходи нощем, когато закъснява толкова? - попита Марлов.

- Когато го питаме, най-често изръмжава. Веднъж се изпусна, че свирел в някакъв състав. Наистина, от известно време разполага с китара, която постоянно влачи със себе си. Но откъде да знаем какво правят там.

- Това е от възрастта - каза Марлов. - Няма друг лек срещу такова поведение, освен търпението. Ще ви помоля обаче да кажете какво точно искате от мен. Аз все пак не съм на щат в детската педагогическа стая.

- Искаме едно - намеси се госпожата. - Да ни кажете дали наистина свири в състав. Ако е така, това би ни успокоило донякъде. Но може просто да влачи китарата със себе си за алиби.

- Ясно - каза Марлов. - Момчето какво прави сега?

- Спи - кратко отвърна професорът, изпълнен с всемирно презрение към всички, които опропастяваха в сън дните си.

- А бихте ли могли да ми донесете поне китарата?

- Ще опитам - изпъшка професорът и се запъти към стаята на внука с обречения вид на глухарче, поникнало между релсите на железопътния насип. Когато се върна, кръвното му беше най-малко двеста на сто и шейсет. Обаче триумфално стискаше китарата.

Марлов я разгледа. Сетне я подпря внимателно на стената зад гърба си, да му е под ръка. Шестте й струни прозвъннаха трогателно.

След половин час внукът най-сетне се излюпи. Пристигна и се отпусна на свободния стол. Марлов веднага му постави диагнозата. Младежът така беше прекалил с алкохола, че едва гледаше. Ако не беше толкова антипедагогично, детективът веднага би го посъветвал да се отбие и той в дъното на градината и да повтори неговия номер. Но някак не вървеше. Затова реши да пробва друго.

- По една бирица ще ви се намери ли? - попита той професора. - Да се почерпим с младежа.

Очите на младежа светнаха.

Дядото с отвращение се запъти към хладилника и домъкна две бири.

- Ха наздраве - каза Марлов на момчето. - Какъв си в състава?

- Басист - каза онзи и пак се залепи за бирата.

"Басист друг път", рече си Марлов наум.