Пишман-обирджията на сливенската банка Стефан намерил за най-важно да каже при ареста, че и тоя път се провалил. Така гледа на нещата иначе доброто момче от село Кортен, заради което съселяните му до вчера вече бяха събрали над 500 подписа, белким му издействат по-лека присъда.

Момчето може да е добро. Но е силно объркано. Като повечето от нас. Тъкмо тези му думи го показват.

Погледът върху живота като върху състезание, в което печелиш или губиш, е част от ценностната система, която ни похлупва като GSM покритие. И която самите ние си налагаме - икономически, идеологически, медийно. Кортенският младеж Стефчо е абсолютно в нейните параметри. Той гледа на себе си като лузър. Лузърството е неразделна част от Системата. В Системата задължително трябва да има печеливши и губещи, тя така работи. Може в Системата да си президент, футболист, банкер, мениджър, рекламен агент, фермер и какво ли не. И пак бърже да станеш лузър, ако не си нащрек или нещо се обърка. Може и обратното. Да си лузър от дълго, пък отведнъж - хоп джакпота! И веднага ставаш един умен, един красив, не си е работа...



Може да си гангстер и да не си лузър. Лузър си, ако те хванат



И терорист може да си, без да си лузър. Успееш ли да гръмнеш каквото трябва, а не оцапаш работата от жалост или несръчност - не, не си лузър. Престъпник - да, а лузър - не. В парадоксалните, но уви - съвсем реално съществуващи девиации на Системата е срамота да си лузър, не и килър, не и терорист. (Сетих се за един литературен лузър от романа на Артър Хейли - "Летище". Сигурно помните - социално угрижен тип си прави огромна застраховка "Живот" и решава да се взриви в самолет, та белким поне семейството му прокопса финансово след това. Но бомбата само пробива дупка в тоалетната на самолета, пък печеният пилот успява да приземи машината успешно. Така че за въпросния похитител пак остава само...Абе лузърът си е лузър.)

Философията на лузърството (от английското to lose - губя), е като щам на бързоразпространяваща се болест. В състезателната писта, на която се качваме доброволно, не може да не си заразен. Само че



повечето носим бацила,



без да сме истински болни, само някои скорострелно развиват инфекцията, та излизат от рамките и си проличава. Като при СПИН-а. Като при Стефан.

Заразен ли си, правиш всичко, за да не си лузър. Учиш за изпити с френетична всеотдайност, но и навличаш скъсани джинси или смъркаш нещо, щото така повелява местната школна мода. Сваляш мадама или тип, които не обичаш, но са вървежни за рейтинга...Само и само да не влезеш в презряното кьоше на лузърите! Това кьоше се превръща в единствения житейски драматизъм, заслужаващ страдание.

На лузъра се смеят. Това е най-непоносимото. Лузърът бездруго е най-ниското стъпало на човешкия род. Стефан така обяснява пред следователи защо гръмнал единия охранител в банката. Въпреки че, нали, вярваме да е добро момче и - както сам многократно твърди, че нямал намерение да убива никого. Охранителят, моля ви се, му се смеел. Представяте ли си? Този (кандидат-гангстерът Стефан) вика: "Това е обир", размахва зареден пищов, иска да плаши, да е значим най-после в тоя окаян живот, да го приемат като ВИП, да е Джеси Джеймс, Боримечката и Холивуд, взети заедно!

А онзи му се присмива. Е, то се не трае. Бум-бум-бум. И не за парите. За едната чест.

Стефан бил ходил преди това на шофьорски изпит. Били го късали няколко пъти на листовки. Сега го скъсали на кормуване. Той се обидил, турил качулка, избрал банка, размахал оръжие и завикал: "Давай парите!"



Щеше да е комедия, ако, докато гледаме в Стефан, не виждахме нас



Ако Стефан не беше повреден от въпросния щам, щеше след изпита да се посмее с другари в кортенската кръчма на кутсузлъка си, па да иде на работа във фирмата по живо, по здраво. И утре е ден. А мнозина и работа нямат. Щеше да се намери някой да му каже, че навремето скъсаха на листовки по кормуване не кого да е, а човека с три кофи мозък - шахматиста Веско Топалов. Щото не ги назубрил, а опитал с логика.

Че самите инструктори по кормуване често са редки тъпанари, които не могат да обяснят най-прости неща на обучаваните поради собствена нечленоразделност. Или пък не искат - поради това, че печелят допълнително от нови часове.

Че не стои въпросът така: или губиш, или печелиш. То е ефимерна видимост и като всяка видимост бърже-бърже отлита. Все едно мартенски ветрец бута облаче откъм Карандила към Сливен... Или пък полъх откъм Сахара носи към морето дима от Зелената книга на Кадафи, която сега масово изгарят бившите целувачи на ръцете му, докато викат: "Долу тиранина!"

Като казах целуване на ръце - има един дедо Добри от Байлово. Над 90-те. Събира пари от просия за храмовете, беше дарил близо 40 000 лева на "Александър Невски". Преди това си дарил и собствените имоти, та роднините го намразили. Дедо Добри целува ръце на хората, които пуснат някоя паричка за храма, а очите му са удивителни - като на младенец.

Той е от малцината, които са изпаднали от Системата. Със сигурност. Както и да го въртиш, дедо Добри няма как да стане лузър. Невъзможна работа.

Той има навика да казва: "Не се отчайвайте, защото отчаянието е лошо нещо". Добре казано, като за Стефан. Дори сега.