Прословутият недостиг на извори за историята на средновековна България е повече измислен, или по-точно е все по-малко верен. Особено през втората половина на миналия век се натрупаха масивни количества нови данни - както археологически, така и писмени, за основаването на българската средновековна държава, за нейния възход, а даже и за финалните етапи от развитието й.

Естествено, изворите все ще ни се струват недостатъчни при осветляването на едно или друго събитие, но обективната преценка може да ни покаже едно - средновековната ни история е даже по-добре документирана от средновековната история на други европейски народи. Може писмените сведения за нашата история да са малко едностранчиви, но упоритите археологически търсения значително обогатяват възможностите за справедливо отразяване на историческите процеси, събития и личности. Макар и с малко закъснение, българската средновековна история доби напълно завършен вид през последните 100 години.

Въпреки че повече от 40 години ни делят от едно събитие, което е наистина епохално за българската средновековна история - откриването на владетелските гробове в южния кораб на базиликата "Св. Ахил" на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро, резултатите от тези проучвания все още не са заели мястото, което им се полага. Както се случва понякога, моментните политически съображения силно надделяват над историческата истина. Рано или късно резултатите от археологическите разкопки на "Св. Ахил" ще бъдат признати повсеместно и ще се радват на точно такава известност, каквато имат днес в България.

През 1964 г. солунският археолог Никола Муцопулос започва разкопки на о. Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро, точно там, където е столицата на България в края на Х и в първите години на ХI в. Може управлението на Самуиловия владетелски род да е краткотрайно (официално от 997 г. до 1018 г. и през 1040-1041 г.), може при това управление България да страда от значителна нестабилност - бурен възход и резки спадове, но не може да се отрече, че българските столици, избирани от владетелите по това време, са разполагани винаги на изключително красиви места. Преспа, Охрид и Острово (http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?sid=2010090200040001301) са не само добре защитени природно, но са и в красиви местности, насред езера или по бреговете им.

Няма как цар Самуил да не е избирал внимателно мястото за патриаршеската църква "Св. Ахил", когато през 985 г., след превземането на Лариса, е трябвало да търси ново място за мощите на светеца. Точно огромната новопостроена църква приютява реликвата, за да дава сила на българския владетел и на България.

Пак в тази великолепна църква (Н. Муцопулос, 1989), в южния дял на кораба й, ще е вечното жилище на царя (гроб 3), на сина му цар Гаврил Радомир (1014-1015) и децата му (гроб 1). Останалите два градени гроба в южния дял съдържат може би тленните останки на зет му Иван Владимир, съпруг на Теодора Косара (гроб 2) и на последния владетел на Първото българско царство Иван Владислав (1015-1018) (гроб 4). Пети граден гроб е открит малко по на изток, в хранителницата на църквата, и в нея са намерени мощите на св. Ахил, донесени през 985 г. от Лариса.

Впрочем интерпретацията на съдържанието на градените гробове в южния дял на кораба на базиликата "Св. Ахил" трябва да се разглежда до голяма степен като предположителна. С изключение на гроб 3 всички останали са отваряни и са ограбени далеч в миналото. Провидението е запазило непокътнат, за наша радост, единствено гроба на цар Самуил. Именно това засилва увереността ни, че на о. Свети Ахил се намира единият от двата сигурни гроба на български владетели - на цар Самуил. Също толкова сигурен и гробът на цар Иван Александър (1331-1371) в дворцовата църква "Св. Петка" на Царевец (разкопки на Кр. Миятев). Всички останали гробове на български владетели или са напълно неизвестни, или крайно несигурни, за да не кажем измислени.

Много често и малко произволно една забележителна находка от гроба на цар Самуил се представя като доказателство за един от първите владетелски или даже български държавни гербове. Върху тазовия пояс на скелета в гроб 3 се открива значителна за археологическа находка част от дрехата на погребания там цар Самуил. Парчето тъкан е без съмнение от богата дреха. След консервацията и реставрацията се разчитат части от изтъкан заедно с плата кръгъл медальон с представени в него два папагала. Това откритие дава повод за твърдението, че папагалите са част от владетелски герб.

За герб на целия Самуилов владетелски род папагалите се обявяват, като се посочва най-често писмо на цар Петър Делян до "войнишкия" цар Тихомир от лятото на 1040 г. Летописецът Йоан Скилица ни осведомява за една част от това писмо, в което между другото се споменава една стара поговорка - "Един храст не може да храни две червеношийки", с добавката, че "нито пък една страна процъфтява, ако е управлявана от двама вождове".

Тихомълком, особено в популярната литература, точното название на птицата ("червеношийка", Erithacus rubecula) в поговорката бе заменено от различното "папагал". Така лесно и удобно папагалът се превърна в родов герб. В началото на ХI в. е малко рано за лични гербове дори, за родови не може и дума да става, техният разцвет предстои през следващите векове първо на запад. Що се отнася до държавните гербове, то те ще се появят още по-късно - през ХVIII в. чак.

Всъщност поговорката "Един храст не може да храни две червеношийки" се среща още у лексикографа Хесихий, живял вероятно през V в. и написал един от най-пълните речници на старогръцкия език. Същата поговорка се преповтаря и в другите големи византийски речници - този на патриарх Фотий (от средата на IХ в.), в земеделската енциклопедия "Геопоника", в речника Суда (вероятно от втората половина на Х в.). Някои сведения за символиката на птицата според византийския фолклор дава патриарх Фотий, според когото "червеношийката е птица саможива по характер". Той обяснява поговорката по следния начин: "Поговорката "Един клон не може да храни две червеношийки" се отнася до хората, които се опитват да спечелят много от нещо малко". Вероятно анонимният автор на речника Суда е преписал обяснението на поговорката точно от Фотий.

Във всеки случай съвременните справочници за птици показват колко точен в обясненията си е патриарх Фотий. Червеношийките гнездят между корените на храстите или малко над повърхността на земята. Мъжката червеношийка е с изключително агресивно териториално поведение, тя яростно брани "своя" си храст и атакува всички други мъжки натрапници, но също и всякакви малки птици, които се осмелят да търсят храна около него, дори без видима провокация. Мъжките червеношийки толкова категорично бранят територията си, че средно 10% от натрапниците загиват. Съвременните обяснения на поведенческия модел на червеношийките показва колко безсмислена би била византийската поговорка за тези птици и за храста им, ако заменим "червеношийка" с "папагал".

Вероятно ще е любопитно да предположим и вида на тържествената дреха, в която е погребан цар Самуил, както и защо все пак върху нея има тези прочути медальони с папагали. Първата част на въпроса има лесен отговор. Дрехата, в която е погребан цар Самуил,едва ли се е отличавала от обичайната за погребенията на съвременните му византийски императори. Дворцовият етикет изисква всички те да се погребват в тържествено одеяние, наричано дивитисий (Д. Ф. Беляев, 1913). Изработван от много скъпи, често внасяни от Изток или с източни мотиви редки златотъкани платове, дивитисият е най-тържественото императорско облекло по това време.

Всъщност, че Самуил е погребан в царския си дивитисий, няма съмнение. Наличието на втъкани в плата за дрехата медальони с папагали може да е случаен, чисто украсителен мотив. Във всеки случай може да се обсъжда някакво символно значение на птиците от тържественото царско облекло само при наличието на нови данни, които да наложат такова обсъждане. Само дрехата на владетеля не е достатъчна, при пълна липса на други сведения, за да се разглеждат папагалите като владетелски символ. Това наистина е възможно, но символ, а не герб, при откриването на допълнителни писмени или археологически находки.