|
- - -
И досега в Поликраище се разказва как братът на градинаря Тодор Брадата - Марин, също градинар, взел за ратай 14-годишния Никола Петров. Момчето обичало да се бори с връстниците си и чорбаджията го накарал да участва в местните борби. Така
Никола Петров поел пътя към световния тепих
Какво е ставало там, всеки българин знае, а и до днес се спори кой е по-велик - Дан Колов или Никола Петров. Има и други любопитни случки с български градинари в странство: Никола Кушев (Сиромаха) например, дядо на прочутия певец Никола Гюзелев, до заминаването си в Будапеща на младини не бил виждал мотоциклет. Само за две години там обаче става състезател с международна известност. Живеещият в Будапеща поликраищенец Христо Йоргов пък заминал по-късно на гости на свои близки в Щатите. Настанили го в апартамента на търговци-евреи, които заминали на почивка, та да го пази. Когато собствениците се върнали, намерили дядо Христо да свири на пианото, без преди това да е опитвал и познавал нотите. Продължението е още по-любопитно. До края на живота си старецът Христо свирил из кафенетата на Будапеща.
През 30-те години на миналия век Петър Хаджипетков извършил за пръв път нечуваното за газда (б. а. - собственик на градина) - купил си широк и просторен апартамент в центъра на Будапеща, открил и магазин за търговия със семена, но не изоставил и градината си, която като истински газда наглеждал всеки ден, за да види какво са свършили ратаите. Той е и първият председател на новосъздадената българска църковна община в Будапеща през 1916 г. В началото на миналия век
от 24 000 градинари в чужбина 2400 са били от Поликраище
А и днес унгарци, австрийци и словаци признават, че поликраищенци са ги учили на градинарство. Няма как да е иначе, като навремето, щом работниците легнели да спят, окачвали цървулите на стената и ги разклащали. Като се събудели, те още се люлеели едва-едва. Толкова им е бил сънят, но и пари са изкарвали. И сега унгарците казват на всеки, който се занимава със земеделие, "булгаркяртес". Това е признанието за дългогодишния труд. И понеже градинарите освен производство трябва да въртят и търговия - те и това умеели. Умеят го и сега. Навремето са продавали домати на италианците, а ако се наложело, можели, както сега казват, и "на ескимос хладилник да пробутат".
На 7 юли 1993 г. унгарският парламент приема закон за малцинствата и според него българите са "... отрано трайно установена в Унгария народностна група." Законът им дава право на местни самоуправления. Днес те са 32 - девет са в градове и села, 23 са във всичките квартали на Будапеща. Едно от тях е в община Халастелек на брега на Дунав, което преведено значи Рибен остров.
Селото е създадено от градинари от Поликраище
Още през 1900 г. на пустия остров се заселват двадесетина семейства от нашенското село. Не за да ловят риба, а за да правят градини - водата за напояване им била под носа. И управата на унгарското село през 1991 г. решила да се побратими с Поликраище. По "дунавска линия" най-напред отгоре им препоръчали Никопол. Унгарският кмет скочил и рекъл: "Как тъй Никопол. Че ние си имаме отношения с Поликраище." Председател на местното самоуправление в Халастелек е Вероника Владова, а членове - Никола Попгеоргиев и Никола Кушев.
Веднъж, като пристигнала делегация на Халастелек в Поликраище, дошъл в ролята на "домакин" и бившият унгарски посланик в София д-р Бела Коложи. И всеки, който го срещнел, му говорел на унгарски. Посланикът, къде на шега, къде наистина, рекъл:
"Че ние сме в унгарско село"
Това, че по линия на побратимяването в Унгария ходят танцьори, певци и политици, си е ясно. Ама и футболният отбор на Поликраище, който рита в n-ската областна група, бил на турне в Халастелек. Спечелили второ място, но ги посрещнали почти като националния отбор на България - с интервюта, луксозен хотел, подаръци. Сега и Лотар Матеус викна в унгарския национален отбор Балаш Николов. "От Поликраище ще да е" - коментират местните и се захващат да му нищят родословието, кой му е дядо и кога е заминал за Унгария.
"И в Америка сме имали собственици на градини. Като покойния вече бай Христо Цвятков - доразплита историческите факти кметът на Поликраище Тодор Найденов. И допълва? Само в Австрия са около 100 наши семейства, в Братислава - около 200. Тук, в селото, сме 2700 души, едно от най-големите във Великотърновска област е, но
три пъти повече хора с наш корен
живеят по Европа."
И кметът продължава да си задава въпроси: "Интересно е как са се разбъцали така - все около столиците. Ами там е най-голямото потребление на зеленчуци и най-добре се печели. Е, тука едно друго, почти съседно село, Драганово, спори, че те са по-напред в материала "задгранично градинарство", ама спорът отдавна се изясни. Българското културно дружество в Будапеща е създадено от поликраищенци, българската църква - пак от наши хора, председател на Българския културен дом там е Димитър Танев - пак наш. Майка му, баща му, чичо му са дългогодишни градинари и затова е роден в Будапеща."
Прав е кметът. Защото ако човек от Поликраище тръгне на "гурбет", тази неочаквано придобила нов живот дума от началото на миналия век, няма да отиде да бере маслини и портокали в Гърция, нито пък ще се хване строител или монтьор в Италия, още по-малко пък ще стане сервитьор в Испания. Той отива на градините на свои роднини в Австрия, Унгария или Словакия. Хем знае за какво работи, хем има възможност да избира. Всеобщо е мнението, че в Унгария и Словакия се печели по-малко, около 300 евро на месец, докато в Австрия - по 500. И пак търсят сигурното - храната и спането да са безплатни, та парите да са им "чисти". Работят по 2-3 месеца и се прибират, за да си харчат парите тука.
Случи се пазарен ден в селото, сега за по-модерно му викат битак. Много приказки на пазара няма - няма хора, пък и кой знае колко стоки - работни дрехи, гумени цървули, водопроводни и електрически части. Това се продава в Поликраище. "Какво да предложим - че те всичко си имат. Дрехите си ги купуват от чужбина, колите им и те са оттам, а не от посредници.
Виж им само кръчмите
- "Виена" и "Будапеща", че и сервизът "Мерцедес". На тях дрехи и части за работа да си свършат им дай." Това рече търговецът Иван, който се беше смъкнал от Горна Оряховица малко пари да позавърти. Не че търсеше печалба, ами да минат и през неговите ръце и да ги отърка о брадата си. Тъй си е - тукашният дрехи и кола от чужбина ще си купи, а не това, дето му го продават за западно, ама си е внос от Турция. В селото има 37 кафенета и ресторанта. Преди 1944 г. са били 29. Ха сега де! И всяко печели и издържа поне една фамилия.
Когато в "Мототехника" се чакаше за кола по 10-12 години, то с припечелените навънка пари хората от Поликраище си купуваха директно от "Кореком" лади и волги - то тогава това беше мерилото за автомобилен лукс. И по статистика от всички населени места у нас тук имаше най-много коли на глава от населението. Преди няколко години управата решила да прави документален филм за селото. Не могли да намерят стара градинарска къща. Все са си палати като в Бояна и Драгалевци, та накрая снимали битовите сгради на едни кошари.
Старите гурбетчии помагат днес на своите съселяни да преживяват доста по-добре, отколкото жителите на други села у нас. С помощта на свои родственици в Австрия Христо Коев, с прозвището Милионера, внася селскостопански машини от Австрия. Паркът му е извън селото, но пък има клиенти от три области. Бай Георги Нейков пък в Австрия е бил един от най-големите собственици на градини. В родното си село направил ресторант "Виена" на пътя Велико Търново - Русе. Разраснало се заведението, та повторил с друга "Виена" в центъра. След като починал, дъщеря му Пенка дала едното заведение на племенника си. Друг негов племенник, Марин, с негова помощ дълго време работил в Австрия като фаянсаджия. Поизкарал пари и ги вложил в сервиз "Мерцедес" - с последна дума на техниката сервизни машини. Бизнесът му потръгнал, та отворил и ресторант "Сицилия".
Гурбетчийството държи Поликраище младо
село, защото традицията си продължава и днес. Почти няма жител на селото под 30 години, който да не ходи на печалба в чужбина. Около 50-60 души са всяка година. Работят от пролетта до края на есента, а зимата си почиват. И пак изкарват повече, отколкото ако работят у нас. Напоследък освен по градините в Австрия и Унгария работят и като шивачки и строители. Заплащането е по-добро. Но има и друго. И на нашите собственици на градини в Австрия, Унгария и Словакия не им е лесно. Пазарът се променя. Безвъзвратно е отминало времето, когато семейно са си обработвали градината. Младите вече си имат апартаменти в центъра на Будапеща, Виена или Братислава, а градината им я обработва някой надничар. Най-често техни роднини от Поликраище. Според тях обаче газдите твърдели, че: "Не ви трябва Европейски съюз. Понякога се случва да не можем да изкараме това, което сме посели в градините. Внася се много от Италия."
А тези от Поликраище нервно клатят глави - къде е онова време, когато на италианците домати сме продавали. Но пазарната логика е непоклатима - в Италия е топло, няма оранжерии, няма и разходи за отопление. Затова мнозина български преселници, в миналото собственици на големи градини в Европа, са преминали към отглеждане на цветя. Логично - унгарци и австрийци имат култ към тях...
Бай Трифон си държи на кооперативите
Бай Трифон Клатикрушев е живял от 1958 до 1979 г. в Унгария като градинар. Заминал на градина, оженил се за унгарка. Днес се гордее, че съпругата му Ирина Кочиш е разсадила и насяла цветята пред кметството на Поликраище. През 1979 г. обаче майка му останала сама и той се върнал тука. Децата му са там и дума не дава да се връщат. Оставил им е имотите, дето ги е трупал.
Трифон е участвал в създаването на 5 кооператива в Унгария по онова време, когато у нас ги налагаха със сила. Там ги правили доброволно. Тогава спечелили от това, че всеки български собственик си имал изградени сгради, дори и обори, а в новите кооперативи това трябвало да се строи, а и да изграждат напоителни системи. И всичките печелели, с изключение на един, който тревясал, та "Свободна Европа" коментирала: "Ако искате да знаете какво ви чака в кооперативите, вижте този на Дунав край Чепел." "А българите сме доказали, че сме добри стопани. И днес си има кооперативи в Австрия и Унгария", не пада по гръб бай Трифон. "Вярно е, че в Австрия кооперативите им малко приличат на чифлици, но си ги има. На нас що ни трябваше да ги разрушим? Аз съм реалист - говоря туй, което виждам", отсича старецът и продължава с личната си история. На 70 години е, а получава 40 лева пенсия от Унгария и 70 от България. Ако вземе само унгарската, ще е повече. Но пък не може да се справи с бюрокрацията у нас. И на Николай Василев е писал, жена му е от Поликраище, все пак. Отговор няма.
Има и недоволни
Ваня Попова внася и доста мрачни краски в днешното гурбетчийство на хората от Поликраище:
"Много зависи при какъв човек ще попаднеш, като отидеш на гурбет. Работата при българите е отвратителна. Отидох при наш човек в Австрия, дядо му направил градината, баща му продължил и сега той я стопанисва. Уж наш човек. От зеленчуци е преминал на цветя. И какво! С мъжа ми работехме по 15 часа на ден 30 или 31 дни в месеца. Първия път издържахме 8 месеца, втория - три. Много работа - малко пари. Пак искам да отида да работя, но на австриец. Те поне осигуряват работни визи, работи се по 10-12 часа на денонощие, на час получаваш по 4 евро. А нашите българи дават най-много 500 на месец и при това получаваш парите, като изтекат трите месеца и си тръгваш за България, за да не ти ударят черния печат на паспорта. Жалка работа. Безработният австриец получава от държавата 900 евро..."
|
|
|
|
|
|
... Ванче.