Случи ли ви се да минете по разбитите пътища между Сакар и Странджа, да се завъртите в триъгълника между Ямбол, Елхово и Средец, да поспрете в обезлюдените села и градчета, да постоите десетина минути пред порутена казарма и изтърбушен военен блок, от чиито разбити прозорци зее държавна немара, ще усетите разхвърлията навсякъде у нас, обяснима не с делата и безделието на един народ, а със съсъществуването на много народи, все български и все дотам различни, та да се докарат до състояние като след номадско нашествие. Впрочем отпор на реално номадско нашествие се предвижда именно в тоя триъгълник, бъдещо място за въдворяване на бежанци при евентуалното присъединяване на България към т. нар. Шенгенско пространство. Решаването на тая общо взето граничнополицейска задача вероятно ще посъживи легендарните места, където стотина години се дислоцираха най-бойните поделения на българската армия.

В споменатия триъгълник не просто личи, а направо крещи едно по-конкретно обяснение и



оправдание на представата за българските народи -



за да се разроят, една от най-очевадните причини е разпадът на може би най-важната народообразуваща институция през последните стотина години, на армията. Не само заради военната дисциплина, строга уставност и униформеност тя е по-мощна и по-дълбока от езика и културата, от образованието и правото, от полицията и жандармерията в изграждането на един народ. Тя е такава заради кръвта и потта, времето и безвремието, течащи в армията, носещи и отнасящи хиляди, които нямат нищо общо с нея в обичайния си живот.

От тоя ъгъл тазседмичните терзания на о.з. генерал Аню при приемането на бюджета и запазването на двадесетте заплати, които трябва да получават нашите военни при пенсионирането си, са необходимият за всеки фарс трагикомизъм. Много по-възпитателно както за него, така и за колегите му от Министерския съвет би било обсъждането на темата за бюджета и пенсиите на военните да стане на горния мизансцен, в някоя стара казарма между Ямбол, Елхово и Средец. Още по-възпитателно би било, ако това се предава пряко по телевизията - току-виж повече хора се сетят поне за това, че за съсипването на армията у нас се отдели и се отделя по-малко публично внимание, отколкото за някой гей парад или риалити шоу. Тогава ще се разбере, че нещата не опират до бюджет и средства за пенсии, а до единството на един народ, който днес може да е именно един само като спомен за общо минало. В настоящето това единство е фарсово тъкмо поради фалшивостта, с която



сериозното отношение към армията деградира



до почти профсъюзна грижа за пенсионери от пенсионер.

Извън фарса работата е в това, че в държавната и народната реалност съсипването на армията, придружено с лекомислени твърдения за конверсия, професионализация и чуждоземски ангажименти покрай евроатлантическия ни избор, допринесе до разрояване на българския народ в множество български народи. Несъмнено това е историческа съдба на сегашната държава, имаща нещастието да крее след най-тежката мирна загуба на една видимо безкръвна, студена война, с която приключи животът както на Народната република, така и на Българската народна армия. Последната се спомина тихо и някак вяло с решението на така нареченото Народно събрание от 1 януари 2008 г., когато отпадна задължителната наборна служба. Това решение сведе армията до затворена група, която преко сили може да напълни стадиона на ЦСКА, но пък изпразва бюджета на Републиката без особен смисъл освен оня, при който е най-добре да си военен в мирно време - дотам, че да вярваш в невъзможността на бъдеща война и да чакаш двадесет пенсии.

Предишните български държави, Княжеството, Царството и Народната република, даваха за армията мило и драго, но най-вече отнемаха и заемаха важна част от живота, здравето, времето на почти всички български мъже, на наборите след Освобождението. Никак не е случайно, че в езика ни усетът за съпричастност в нещо общо, близко и разбираемо се изразява с "набор", дори и от жените; но също така не е случайно, че



"ей, наборе" или "набори сме" се чува все по-рядко



И е разбираемо предимно сред ония, които, дори и неслужили точно там, имат и понятие, и образ, чуят ли за "триъгълника на смъртта" на Трета армия, за "черните полкове" и "дивите кашици".

Но също толкова разбираемо сред всички тия следосвобожденски поколения бе и това, че именно в армията различните български народи, планинци и полянци, добруджанци и македонци, шопи и тракийци, мокри власи и родопски помаци, цигани и турци, се събираха и спояваха под устави, команди, атаки и отбрани, в строежи и бригади до плътната маса на един народ и важни държавни цели. Със сигурност някои от тия цели бяха непостижими, със сигурност опитите за постигането им свършваха с национални катастрофи, със стотици хиляди жертви, инвалиди и пленници.

Но тъкмо в мирно време те поддържаха усета за предстояща опасност, с чието справяне трябва да бъдат ангажирани всички извън обичайната си работа точно с необичайността на военния живот, крайното средство един народ да отстоява историческото си присъствие. Изтръгнато от живота на народа, доведено до работа на затворен кръг професионалисти, това средство се превръща в самоцел и е толкова излишно, колкото е излишно да се говори за един народ и за една държава, допуснали някогашната армия да оправдава съществуването си с полицейски мисии. Засега само в чужбина.