Единственият известен ми официален отговор е, че своевременно още на 9 ноември Министерството на културата обяви данни, които трябваше да внушат, че "дяволът не е толкова черен". Любопитно е да бъдат прочетени и - доколкото е възможно - разбрани и коментирани.
Отговорът може да бъде систематизиран в четири точки. Ще ги коментирам последователно.
1. Министерството твърди, че в бюджета за 2012 г. са предвидени "близо 2 милиона лева за подкрепа и популяризиране на българската книга". Да оставим това, че бюджетът за 2012 г. все още е риба в морето и че на ниво парламентарна комисия е минал твърде трудно (10 гласа "за", 7 - "против"). Все пак отговорът за бъдещето не е отговор за миналото - за мизерните субсидии през 2010 и 2011. По-важно обаче е друго. Бюджетите за култура се движат по следния начин: 2009 - 121.9 млн., 2010 - 92.3 млн. лева, 2011 - 104.6 млн. лева, 2012 - 117.9 млн. лева. Министерството твърди, че през кризисната 2010-а то е дало само 117 700 лева за книги, а сега, като са се подобрили нещата, ще даде "близо" два милиона. Щедро! Но ако бюджетът през 2010 г. е бил 78% от предвидения за 2012-а, то би следвало да се очаква, че и субсидията за книги ще бъде толкова - около 78% от тази за 2012, т.е. 1.56 млн. лева. Как тогава да си обясним, че субсидията за книги през 2010 г. е била само 117 700 лв.? Това не са 78%, а мизерни 5.8% от сумата за книги, предвидена за 2012-а. По какви причини и държавнически съображения през 2010 година парите за книги са били около 13 пъти по-малко? Кризата била причината? Едва ли. Спестяванията от книги са така мизерни, че не могат да компенсират никаква криза, а всъщност тогавашните 93 милиона лева на министерството са се оттекли по други пера - лувъри и музейни грандомании. Истината е, че книжният фонд е бил брутално пренебрегнат.
Всички тези упражнения по смятане обаче губят смисъла си, ако погледнем и към предвидените "близо" 2 милиона. Те са смешна сума. По преценка на библиотекари експерти нужната сума е десетократно по-голяма - 20 милиона лева на година, и то само за книжния фонд, който от години не е истински обновяван и се намира вече в катастрофално състояние. За подобен мащаб на нужната субсидия говори красноречиво и цитираният от самото министерство проект "Глобални библиотеки" - очакваната сума (зад нея стои не българската държава, а фондация "Бил и Мелинда Гейтс") е 15 млн. долара. Прекрасно е, че някой извън България дава пари за българските книги (впрочем има шумни изключения - медийна група "България холдинг" дари "книги за над милион" на 3200 читалища: остава да разберем, що за продукция е това, дали не е застояла на пазара и дали наистина е стигнала до читалищата - кой е платил транспорта, например). Срамно е, че почти никой в България не дава пари за книги, а българското правителство отбива номера с 10 пъти по-малко от нужното, за да се закърпи положението.
На Министерството на културата ли трябва да напомняме, че проектите са проекти - обикновено водят до финансиране в определени времеви рамки за строго определени цели, а после свършват и националната държава трябва да поеме своите отговорности. Което значи - да осигури устойчиво финансиране и развитие, базирано на културна стратегия и културни политики. В България обаче се пропагандира идеята, че временни проекти с външни спонсори или еднократни случайни дарения ще заменят отсъстващата национална културна политика и нейните дълготрайни цели.
2. Министерството твърди, че по програма "Помощ за книгата" през 2011 г. за издаване на нови книги, както и за подкрепа и популяризиране на българската книга, били разпределени и изразходвани цели... 191 250 лв. Тук коментарът ми ще бъде лаконичен. Ще кажа, че това е само част от бюджета на едно средно телевизионно шоу: само «Голямото малко четене» струва около 300 000 лева. Разбира се, те не се дават само от бюджета, а главно от спонсори - но за книги в библиотеките спонсори има рядко, това реклама не прави. Пък и набавянето на книги и списания за съжаление трябва да бъде периодично, а не кампанийно, с еднократни спонсорски актове.
3. Министерството твърди, че сега 611 580 лева са отделени за купуване на книги в 938 читалищни библиотеки. Тези 938 читалища са едва една трета от читалищните библиотеки в страната, които понастоящем са над 3000, но непрекъснато намаляват: от 20 години насам в страната са закрити над 3500 библиотеки - ведомствени, читалищни и училищни. Останалите две трети така или иначе остават без нито една закупена книга, вероятно на практика не функционират.
А и 938-те читалища щастливци ще получат в най-добрия случай около 40 книги за година (приблизително толкова купувам за личната си библиотека, по 2-3 до четири книги на месец). Дали това е достатъчно да се набави и 50% от книгоиздателска продукция - като се има предвид, че тя е около 7000 заглавия на година (говорим само за тази на български издателства на български, при това само депозираната в НБКМ)? Дали подобен брой книги е достатъчен да се компенсира поне малко натрупаното катастрофалното състояние на техните книжни фондове от десетилетия наред? Представете си светлата перспектива - след 10 години успешните читалища ще имат цели 400 нови книги, след 100 ще го докарат до фонд от 4000 нови тома. Идилия.
Когато бях момче в края на 60-те и началото на 70-те, кварталното читалище "Природа и наука" имаше библиотека с 22 000 тома. И не беше нищо уникално, нито пък в този спомен има някаква соцносталгия.
4. Министерството заявява, че по програма "Българските библиотеки - съвременни центрове за четене и информираност" щели да бъдат разпределени 500 000 лв. между регионалните и големите градски библиотеки. Да оставим настрана, че тези пари се появиха наскоро и не идват от някаква планомерна инициатива на министерството, а просто са реакция на протеста и публичния натиск - опит да се замажат очите. Самото заглавие на програмата обаче е направо иронизирано от сумата, която се отпуска - какви ти «съвременни центрове за четене и информираност» с тези жълти стотинки? За коя съвременна дигитална база данни, за коя електронна библиотека ще могат да се абонират градските и регионалните библиотеки, какъв книгообмен ще могат да осъществят? Абонаментите се движат над 50 000 долара всеки. А колко обикновени абонамента за списания (за научните ми е най-болно), колко албума, колко диска, колко енциклопедии, колко книги най-накрая могат да се закупят за столичната градска, за окръжните, за градските и регионалните библиотеки с тези пари?
* * *
И вместо заключение - това е истинският проблем. Не толкова, че няма нови книги, че не се купуват, че книжните фондове остаряват, че библиотеките фалират интелектуално, че се затварят. Истинският болен проблем се нарича модернизиране на българските библиотеки. Защото те трябва да престанат да бъдат студени и мрачни складове за миришещи на мухъл книги, в които застаряващ демотивиран персонал обслужва по един-двама саможивци. Те - и за това има достатъчно много международни образци и стратегически документи на културната, образователната и информационната политика в глобален и европейски мащаб - трябва да станат институти по информационна политика и управление от настоящия век: интензивни точки, в които се пресичат информационните потоци, управляват се многоканални мултимедийни източници, извършват се съвременни информационни услуги. Те трябва да имат пълни електронни каталози, трябва да дигитализират собственото си книжовно богатство, трябва да бъдат абонирани за съвременни културни и научни бази данни, да имат гъвкава политика на привличане и работа с различни читателски групи в ремонтираните си помещения. Където първо трябва да бъдат пуснати съвременни архитекти и дизайнери, после - добри строителни фирми, после - експерти по библиотечни и информационни науки и телекомуникация, после - да бъдат преустроени с конкурси и състезаващи се съдържателни дългосрочни програми. Печатните носители - книгите - няма да изчезнат, нито някога ще стане неактуална нуждата от периодичното и систематичното подновяване на книжните фондове. Но те вече ще бъдат само част от много по-мащабните задачи по обновяването на разнообразни други фондове, по систематизиране, търсене и обработване на информацията, която една истински съвременна библиотека трябва да прави.
За това трябват пари, но далеч не само пари. Трябват и идеи, и политическа воля, която не иска доизживяване на читалищния модел от XIX век, а цели България да влезе информационно, медийно и културно в XXI век. Трябва такава политическа воля, която не търси популистка медийна видимост, а обмислена стратегия за развитие на българския културен потенциал. Ако такава се намери, ще стане ясно, че има далеч по-важни неща от «Българския Лувър», от противоречивите (дори скандални, но няма как да обясним това тук, вижте http://piron.phls.uni-sofia.bg/broj-4-2010) музейни инициативи и перчене със златни съкровища в Брюксел. И че суетният културен PR, който се представя за културна политика, e късоглед за същинските проблеми на българската култура и за дългосрочните, стратегическите подходи, които все още биха могли да се справят с тях.
Библиотеките трябва да престанат да бъдат студени и мрачни складове за миришещи на мухъл книги, в които застаряващ демотивиран персонал обслужва по един-двама саможивци. |