Трагедията за него започна в оная сряда - някъде по обяд, когато на Първия му скимна да се изцепи по въпроса за бонусите. А заместник-министърът го разбра от обедните новини. Бонусите трябваше да се върнат до стотинка. Следобед му го напомни и министърът. Кратко и ясно. И с подигравателна нотка в погледа дори - рак да го хване мръсника!

Замът го преживя като лична обида. Но не се издаде. Ходеше като болен из министерството и хапеше тънките си устни до кръв, гледайки на колегите си с изцъклен поглед, като коч през септември. Ех, кървави пари бяха това. Късаше се жива плът от тялото му!

Предаде ги Първият - ей на! Предаде ги подло, долно и изотзад. Тоя трябва да го съдят като Джулиан Асандж - за "секс с изненада". А иначе един екип се водеха. Тинтири-минтири! Всеки си гледаше интереса, онзи политическият на Първия най-вече, и всички се съобразяваха с него. Той ги мереше с кокоши аршин и се имаше за лебед! Даже за кокошото щастие грижата е по-нежна!

Замът преглътна на сухо, а в малките му свински очички напираха искрени детски сълзи. Задъха се, за да не се разплаче, и счупи химикалката с ръце. После я захвърли към часовника на стената, който показваше, че няма време. Удължиха срока, но и удължението изтече. Замът се замисли отново и прозря за кой ли път, че няма къде да мърда. Или връщаше парите, или го изритваха и той ставаше пациент на Бюрото по труда. Но това беше немислимо! Трябва да се измисли такъв ход, че хем агнето да рипа, хем вълкът да е сит! Мъдро соломоновско решение - или както там се казваше. Замисли се тежко и горко.

След малко погледът му блесна и той подскочи от креслото. Ей, умен си беше и това е! Бе го измислил вече, оставаха подробностите. Започна да тропосва на ситен бод из кабинета. После грабна един от мобилните си и звънна на жена си:

- Виж сега! - пристъпи направо към въпроса той. - Имаш ли някой неспасяемо малоумен в рода ти, дето да е под осемнадесет?

- Ми, те идиотите са предимно в твоята рода, драги - засегна се онази.

- Млък, ма! - сряза я той и обясни. - Трябва ми такъв роднина на живот и смърт, схващаш ли? Да му преведа парите от бонусите - за лечение на болни деца, както иска Първия, ама с условие. Да си лекуваме нашето келеме!

На другия край на линията настъпи мълчание. После жена му отвърна:

- Да, бе - сетих се за един. На леля Минка от Долно Чепърчане синът й Пъшко е подходящ. Сети ли се?

- Да, да! - зарадва се замът. - Обади й се на лелята веднага и кажи да чака едни пари в понеделник, дето са за сина й, ама да не ги харчи, че врата й ще откина.

- Добре. - отвърна жена му.

А замът се изпъна в цялото си величие, като да е пред публика.

- Трябва да помогнем на Майка България в този тежък момент. За нея и за Цялата наша Европа. Та ний сме граждани за европейско развитие на България! Ний сме най-моралните и най-знаещите и можещите...

Продължи в този дух няколко минути, макар благоверната му да бе затръшнала телефона отдавна. И за нея парите бяха семейна ценност и въпрос на морален дълг да ги запази в семейството. А и глупостите му не й се слушаха повече. Та нали тя самата го беше направила заместник-министър! Грозна и амбициозна - а той тъп и лаком, двамата бяха идеална двойка.

Замът разпореди на секретарката си да извика главния счетоводител на министерствата. Когато онзи мушморок се вмъкна в кабинета му, се разпореди:

- Дочо, имаме спешна работа. Трябва да даря едни пари на децата на България!

После извади портфейла си и му подаде служебната дебитна карта:

- Преведи цялата сума от бонусите под условие в полза на Пъшко Пъшев от Долно Чепърчане. Действай!

Онзи безшумно се изниза от кабинета, а замът отново седна в креслото си, бръкна в една луксозна кутия извади пура, по-скъпа от пурите на Първия. Всмукна от дима сладко-сладко и за пореден път осъзна, че е велик!