Една телевизия излъчи кратка анкета: на софийската уличка "13 март" агресивна репортерка засичаше минувачите с въпроса какво е станало на тази дата. Хората се смущаваха, изплъзваха се, не бяха само минувачи, някои живееха там. Един човек знаеше: на този ден преди 99 години е бил щурмът на Одрин. Мъжът не беше нито млад, нито възрастен, вдигнал бе капака на колата си и въртеше в ръцете си топка парцали за бърсане. Въпросът си беше с повишена трудност - събитията са вече позабравени, да не говорим за датите. Такива анкети са с предизвестен резултат. Правили сме ги неведнъж в спряното при това правителство списание "Български воин". Спомням си същия успех от подобно препитване на ул. "Булаир" - трагична картина. Беше по повод 90-годишнината от Балканската война. Не виждам причина забравата и безразличието да са се смалили през изминалото десетилетие. Направихме ли нещо, за да се разсеят?

Странното и двусмислено отношение към мъжете от фронтовете на 1912-1913 г. не е от днес.



Затъмнението върху техния подвиг е разпростряно



и въпреки съпротивата на запленените от него поколения от миналото. Станало е по волята на едно кърваво столетие, на велики сили и големи братя, на страхливи и користни управници, на изтъканата от неправда и цинизъм българска съдба. Онези, които паднаха в окопите и в атаките "на нож", се осъществиха величаво и трагично. Тяхното безсмъртие потиска кандидатите за място в историята, тази пълна с авантюристи и самозванци българска история - може би затова споменът за героите бе неглижиран, често и запрещаван, а не само заради заповедния интернационализъм и истеричната съседска ревност. Така



една спечелена война бе загубена в паметта на нацията



Загубени бяха за националното бъдеще техният подвиг и техният пример. А и великите дела не са на мода. С усилията на изредилите се през нашия живот режими и правителства този народ бе отучен да сънува велики дела.

Но съвсем сигурно не е само това. Веднъж академик Георги Марков ми разказа за детския си потрес от грубата и несправедлива, но печално разпространена фраза: "Баламите ги убиха през Балканската война." Как обидата го изгорила завинаги - дядо му е паднал в онези боеве. И как това избухнало в детството възмущение го е "венчало" завинаги за тази тема, за да го превърне в един от големите познавачи и тълкуватели на тази война. Но това е и едно невинно човешко свидетелство колко отдавна обществото ни вече не е било единно по отношение на подвига на собствените си герои. И



как консуматорските нагласи се противопоставят на подвига



и саможертвата - най-естествените им антиподи.

Занемаряването на спомена, заглушаването на гласовете от българската история задълбочават драмата на нашето поколение. Изгубваме съзнанието, че тяхното дело, примерът им са най-чистата част от националното ни съкровище. Там, където това съзнание е запазено, то присъства мощно и въздействащо.

Ето за какво става дума. В сградата на Българската народна банка има изискан мемориал на падналите за отечеството във войните за национално обединение банкови служители. Няколко десетки мъже, загубили живота си по фронтовете през 1912-1913 и 1915-1918. Отбелязани са бойните полета, където са срещнали смъртта, и длъжностите им в банката: инспектор, деловодител, касиер, агент, прислужник, помощник-секретар, броец. Последната дума е изчезнала от езика, дори не зная как се пише в множествено число. Това са мъжете, които преброяват монетите и банкнотите, правят пачките, подреждат и сортират звонка. В онези времена в страната извън левовете са били в обращение и всякакви други монети - лири, франкове, рубли - сребърни и златни. Имало е много за броене, та тази професия е била скромна, но отговорна и стабилна. Както и всяка друга работа в банката. И тези мъже, с едни от най-мирните професии на света, са отишли под знамената и са оставили костите си в пламтящите точки на полуострова. По варварския добросъседски обичай гробовете на мнозина от тях най-вероятно са заличени. И



имената им върху тази стена са техният последен адрес



Мемориалът е проектиран заедно с днешната сграда на банката и е открит заедно с нея през 1939 г. - две десетилетия след края на последната война. И стои на стената - непокътнат повече от седемдесет години. (Може би именно защото е в банката, инак знаем какво се случи на толкова паметници и паметни плочи през това време, та дори и на плочите с имената на падналите от 1-ви и 6-и пехотен полк в центъра на столицата.) Остава въпросът: защо националната банка, която има грижа и отговорност за стабилността на лева, на икономиката и на самата държава, която съхранява златния запас на страната, както и други ценности и произведения на изкуството, така грижливо пази имената на своите герои от войните? (Така в нейната сграда стоят окачени портретите на всичките й управители от създаването й до днес!) Не са ли и те част от традицията и стабилността - а и от честта! - на институцията, от съкровището на нацията? Не е ли многозначително това присъствие там, какво идва да ни подсети то?

С тази "банкова" метафора искам само да кажа, че наследството, оставено ни от храбростта и страданията на предците през Балканската война, трябва строго да се съхранява и в трезора на националната памет. Но като гледам как и днешната власт вяло, някак неохотно се размърдва все пак да отбележи тази стогодишнина, като знам от опит, че нихилистичното и невежествено отношение на върхушката не може да бъде нито преборено, нито компенсирано, опасявам се, че и последният морален резерв, резервът от пример и историческа гордост, натрупан за нас от безсмъртните наши прадеди, ще има съдбата на фискалния.

Дано с паметта и сърцата си смогнем някак да предотвратим това. И то ще е за нас изпитанието на тази година.

Но как?