:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 438,770,686
Активни 147
Страници 18,309
За един ден 1,302,066
Нерви и утехи

Надникването. Де го?

Калин Донков
В кафенето при театъра понякога засичам компания възрастни печатари. Твърдят, че се събират в сряда, но мисля, че съм ги виждал и в други дни. Познавам метранпажите между тях, както и един цинкограф, от времето на дежурствата в наборния цех на Полиграфическия комбинат. Могат да ви разказват истории със знаменити печатни грешки, за журналисти и писатели от миналото, когато да се отиде в цеха с шише ракия значително ускоряваше излизането на която и да е книга.

Старците са вън от занаята, пенсионери са от навлизането на компютрите, правете сметка за възрастта им. Но професията ги държи, не ги пуска. "Като погледна вестникарска страница - казва бай Владо П. - и я виждам в олово." "В олово" - значи набрана с оловни букви (те не бяха точно оловни, ама тъй се казва), подредена и стегната. Хартисалият набор стоеше отстрани - редакторът да го съкрати. Бай Владо единствен мразеше да се хвърля текст, имаше милост към авторския труд, режеше клишета, сменяше кегъла на заглавия, баеше нещо, но обикновено спасяваше материала. Имаше метранпажи джаста-праста, които не търпяха възражения и обикновено отсичаха: "Като не ти харесва да съкращаваш, върви при Владо, той е по магиите." Единственото, с което извикваше сърбеж, бе увлечението му да ни сватосва със засуканите младички линотиперки. Бяха отракани момичета и заедно се забавлявахме с благородното му намерение. Една от тях днес има печатница и понякога ми праща прекрасни календари.

Тези дни ни черпиха кафе с Михаил Данов и ме



разпитваха за последното писателско събрание:



Чели клюки за писателския съюз, за междуособиците и борбата за власт и ме натиснаха за подробности. Те още се чувстваха част от света на текстовете и книгите, не бяха против да научат нещо от първа ръка. Но на събранието се бях мярнал за малко, не вникнах въобще в говорилнята, а и което чух, го бях вече забравил. Вместо това им изповядах как, като не бях ходил повече от десетилетие на подобно събиране, не можах да позная повечето от поетите и писателите в залата. Как времето ги беше променило така, че в секундите, в които се поздравявахме, напрегнато се мъчех да си спомня гласове и лица от миналото, които бях забравил като че завинаги. И как тогава ми хрумна, че както има компютърни програми за състаряване на лица, с които полицията изработва предполагаемите образи на престъпници и жертви, а най-вече на отвлечени деца - каквито ще изглеждат след десет, двайсет, трийсет години, ще ми трябва някаква обратна програма, която да възстановява образа на човека такъв, какъвто съм го познавал преди десетилетия.

Още докато го приказвах това, осъзнах, че не е много на място, но компанията не се засегна - присъстващите винаги правят изключение. Посмяхме се на идеята, после Мишо Данов разказа нещо за самата програма за състаряване, варианти имало в интернет, той самият пробвал със снимки на жена си и на тъща си, било радост за окото. Печатарите обяснимо не го подкрепиха - бяха видели жените около себе си достатъчно стари и без да минават през програми.



След няколко дни бай Владо ми се обади - да се срещнем



Беше развълнуван по телефона, а после, в градинката при театъра - още повече. Искаше номера на Мишо, а Мишо работи в една близка банка и в обедната почивка се оказа свободен. Неговият разказ за техниката на състаряване в интернет беше развълнувал стария метранпаж. Какъв сюжет само се беше завихрил в напрегнатото му сърце! Надеждата го бе преобразила - пропускаше шегите покрай ушите си, дразнеше се от отклоняването на разговора, биеше право в целта. Програмата! Бе мислил за нея през цялото време, изградил си беше план, помощници си бе набелязал. Сега искаше да се добере до нея. И да я употреби.

Полека-лека, и то повече във въпросите му, се разкри тежката му грижа. Дъщерите му бяха починали млади, имаше при себе си внучка и правнучка. Отгледал беше едната, отгледал беше и другата, вече първолаче. В някакъв период е бил и за майка, и за баща. Готов бе да служи на дълга си, колкото е нужно, но знаеше, че този срок е към края. Беше примирен с това, но страдаше, че няма да е жив да види малката по-натам в житейския й път. Да речем, абитуриентка, булка, или дори по-късно. И питаше сега - Програмата ще ли да помогне? Да израсте детето в нея, да изгради чертите й, да ги види с очите си във време, когато той самият ще е само спомен. Може това да беше и най-голямата му болка. Жадното му любопитство нажежаваше разговора, не бе се надявал на такъв неочакван аванс от съдбата. Помечтал си бе нещо извънредно дръзко: надникване от смъртта. Вкопчи се в Мишо, аз определено не му трябвах. Нещо се разбраха накрая, приятелят ми му даде визитка, бай Владо я прибра и вяло вдигна ръка за довиждане. Беше отнесен, отчужден, вглъбен в надеждата си.



Свалям ти шапка, Животе,



най-велик си между съчинителите! Ако можеш, дай на стареца това надникване, дано то му бъде наслада и утеха. Никога не съм толкова силно стискал палци за хепиенд, но сега ще се постарая. Нарочно не се обаждам на Мишо да науча какво стана все пак. Видя ли метранпажът своята правнучка в утрешния ден? Хареса ли му нейният непостигнат още образ? Олекна ли му? Щастлив ли е сега? И трябва ли да го знам? Дори ако е мечтата му разбита, нека се съхрани поне в неведението ми. Оставям ви и вие да си натъкмите финал, някои го харесват и тъжен.

14
6299
Дай мнение по статията
СЕГА Форум - Мнения: 
14
 Видими 
03 Май 2012 19:55
Майсторски написано, авторе, благодаря !

Но пак ... тъжно; сигурно защото отразява реалните хора и съдбите им, и човек се замисля за преходността на всичко, на нас самите, най-вече. И естествено стигаме до онова "Всичко е суета и гонене на вятъра"...
03 Май 2012 19:59
Благодаря.
03 Май 2012 20:43
Браво Майсторе. Ние сме акрани, ама този път много ти личи.
03 Май 2012 21:06
Поете, прекрасно е това разказано от теб късче живот
03 Май 2012 21:52
Свалям ти шапка, Животе,
най-велик си между съчинителите!


Kалин Донков,
03 Май 2012 23:06
Оставям ви и вие да си натъкмите финал, някои го харесват и тъжен.



Доброто е това, че човекът има надежда. Има си внучка и правнучка.
От това по-хубав финал има ли?!
Иначе, програми има всякакви.
04 Май 2012 08:38
Свалям ти шапка, г-н Донков!!!
И извинявайте за фамилиярченето, просто това бе цитат...
Да сте жив и здрав дълго време, за ди ни радвате с писанията си!
04 Май 2012 11:13
Поклон, дълбок поклон пред дарбата ти, авторе!
04 Май 2012 12:56
.
04 Май 2012 19:55
Много се радвам, че авторът е споделил за тази история. Веднага му давам линк на който може да прочете на български как се използва тази програма в сайт на английски език. Безплатно е и става бързо, стига човек да има интернет: Натисни тук
04 Май 2012 23:20
Да, графиньо, Калин Донков не е разказвач на вицове. А ако човешките реакции на някои форумци от простолюдието дразнят Ваша светлост, защо не оттеглите високоуважаемия си з....к в покоите си и не си пуснете нещо весело по ТВ "Планета"?
05 Май 2012 01:03
Наистина, никой писател не е по-голям от най-големия съчинител - живота. Г-н Донков

Ще ми се да споделя едно "съчинение на живота". За едно приятелство, продължило почти 60 години, не съм била родена, когато е започнало. Чичо Г. и леля Ц. и моите родители работеха в едно предприятие и живееха в една и същ квартал, изграден за работниците в предприятието. Те бяха бездетни и нашите са ми разказвали, че когато аз съм се родила, искали да ме осиновят. Сигурно така на приказка и на майтап е ставало дума, но аз си бях и тяхно дете. С часове прекарвах у тях, ядях най-прекрасните кексове, които леля Ц. правеше и разглеждах най-прекрасните цветя в оранжерията на завода, за която се грижеше чичо Г. Чичо Г. и леля Ц. току мислеха да осиновят дете, но не се престрашиха, в онези времена, през 60-те, когато съм била дете, като че ли хората по-трудно са пристъпвали към това, дали защото са се страхували от лошите хора, които ще кажат на детето, не знам. Останаха си без деца, грижеха се за деца на свои близки през ваканциите. Годините минаваха, в един момент и родителите ми, и чичо Г. и леля Ц. вече не живееха в един квартал, но връзката не се прекъсна, както понякога се случва. Нали знаем поговорката - очи, които не се виждат често, се забравят. И ние децата пораснахме, оженихме се, родихме свои деца. И за моите деца тези хора бяха леля Ц. и чичо Г. и бяха като част от семейството. Вече бяха възрастни - и моите родители, и леля Ц. и чичо Г. Като се събирахме по Великден и Коледа, задължително палех колата и отивах да взема леля Ц. и чичо Г., за да ги доведа на семейното тържество. Когато леля Ц. се разболя, майка ми /над 70/ тичаше по болниците да се грижи за нея. Племенниците, които някога бяха гледали през летата, бяха забравили за тях, улисани в своите си грижи...Когато си отиде леля Ц., майка ми и сестра ми я приготвиха за последния й път... Чичо Г., милият, остана сам. Майка и татко, особено майка, тъй като е пъргава за годините си, не забравяше да се грижи за него - ще се чуят по телефона, ще му занесе, ако има нужда от нещо, ако е болен, ще се погрижи. И както си беше традиция, на всеки Великден и Коледа, когато ние се събирахме в дома на майка и татко да празнуваме заедно, задължително палех колата и отивах да взема чичо Г. И той се радваше не само на мен и децата ми, а вече и на внуците ми. Тази Коледа беше последната. Няколко седмици след Нова година, чичо Г. получил инсулт. Не много силен, защото все пак успял някак да допълзи до вратата на апартамента си и да чука по нея. Чули комшиите, разбили ключалката и отворили. Първо се обадили на нашите по телефона. Майка се обадила на бърза помощ и тръгнала веднага към дома на чичо Г. Когато го откарали в болницата, докторите, нали попълват някакви книжа, питали, вие роднина ли сте му. Майка рекла - не. Бая се чудили какво да пишат лекарите. Господ бе милостив и си прибра чичо Г. много бързо, след два дни. Майка ми тичаше да урежда погребението. В един момент изниква бюрократична пречка - трябва кръвен роднина да се подпише някъде си, за да се задвижи процедурата. А кръвните роднини са в северна България, а починалият не може да чака... Майка ми успява чрез познати по разните такива служби да уреди и гроб, и поп, и всичко...На деня на погребението все пак успя да дойде кръвната роднина. Майка ми е на 79. Та това е историята на " съчинителя-живот" за едно приятелство, продължило до гроб...Знам, че когато майка и татко си отидат и те на свой ред, там горе ще са отново зедно с леля Ц. и чичо Г.
05 Май 2012 20:09
Винаги съм казвал, че много истински истории са толкова невероятни, че писателят трябва да ги попреработи, че да приличат на истина. Малцина могат да измислят това, което животът ражда.
06 Май 2012 07:38
Да, велик съчинител е живота! И аз познавам младеж, който уважава родителите на приятеля си почти колкото майка си и ги нарича мамо и тате.
А иначе и аз съм се замисляла какво ли ще стане с моите бъдещи внуци, но не ме вълнува толкова как ще изглеждат, а какво ще изучат?
А тези програми за състаряването ти слагат някоя бръчка отгоре, но животът е безмилостен, той променя и чертите ти. А може би тайната е в това да запазиш килограмите от младостта си и тогава пораженията са по- малки.....
Дай мнение по статията
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД