В кафенето при театъра понякога засичам компания възрастни печатари. Твърдят, че се събират в сряда, но мисля, че съм ги виждал и в други дни. Познавам метранпажите между тях, както и един цинкограф, от времето на дежурствата в наборния цех на Полиграфическия комбинат. Могат да ви разказват истории със знаменити печатни грешки, за журналисти и писатели от миналото, когато да се отиде в цеха с шише ракия значително ускоряваше излизането на която и да е книга.
Старците са вън от занаята, пенсионери са от навлизането на компютрите, правете сметка за възрастта им. Но професията ги държи, не ги пуска. "Като погледна вестникарска страница - казва бай Владо П. - и я виждам в олово." "В олово" - значи набрана с оловни букви (те не бяха точно оловни, ама тъй се казва), подредена и стегната. Хартисалият набор стоеше отстрани - редакторът да го съкрати. Бай Владо единствен мразеше да се хвърля текст, имаше милост към авторския труд, режеше клишета, сменяше кегъла на заглавия, баеше нещо, но обикновено спасяваше материала. Имаше метранпажи джаста-праста, които не търпяха възражения и обикновено отсичаха: "Като не ти харесва да съкращаваш, върви при Владо, той е по магиите." Единственото, с което извикваше сърбеж, бе увлечението му да ни сватосва със засуканите младички линотиперки. Бяха отракани момичета и заедно се забавлявахме с благородното му намерение. Една от тях днес има печатница и понякога ми праща прекрасни календари.
Тези дни ни черпиха кафе с Михаил Данов и ме
разпитваха за последното писателско събрание:
Чели клюки за писателския съюз, за междуособиците и борбата за власт и ме натиснаха за подробности. Те още се чувстваха част от света на текстовете и книгите, не бяха против да научат нещо от първа ръка. Но на събранието се бях мярнал за малко, не вникнах въобще в говорилнята, а и което чух, го бях вече забравил. Вместо това им изповядах как, като не бях ходил повече от десетилетие на подобно събиране, не можах да позная повечето от поетите и писателите в залата. Как времето ги беше променило така, че в секундите, в които се поздравявахме, напрегнато се мъчех да си спомня гласове и лица от миналото, които бях забравил като че завинаги. И как тогава ми хрумна, че както има компютърни програми за състаряване на лица, с които полицията изработва предполагаемите образи на престъпници и жертви, а най-вече на отвлечени деца - каквито ще изглеждат след десет, двайсет, трийсет години, ще ми трябва някаква обратна програма, която да възстановява образа на човека такъв, какъвто съм го познавал преди десетилетия.
Още докато го приказвах това, осъзнах, че не е много на място, но компанията не се засегна - присъстващите винаги правят изключение. Посмяхме се на идеята, после Мишо Данов разказа нещо за самата програма за състаряване, варианти имало в интернет, той самият пробвал със снимки на жена си и на тъща си, било радост за окото. Печатарите обяснимо не го подкрепиха - бяха видели жените около себе си достатъчно стари и без да минават през програми.
След няколко дни бай Владо ми се обади - да се срещнем
Беше развълнуван по телефона, а после, в градинката при театъра - още повече. Искаше номера на Мишо, а Мишо работи в една близка банка и в обедната почивка се оказа свободен. Неговият разказ за техниката на състаряване в интернет беше развълнувал стария метранпаж. Какъв сюжет само се беше завихрил в напрегнатото му сърце! Надеждата го бе преобразила - пропускаше шегите покрай ушите си, дразнеше се от отклоняването на разговора, биеше право в целта. Програмата! Бе мислил за нея през цялото време, изградил си беше план, помощници си бе набелязал. Сега искаше да се добере до нея. И да я употреби.
Полека-лека, и то повече във въпросите му, се разкри тежката му грижа. Дъщерите му бяха починали млади, имаше при себе си внучка и правнучка. Отгледал беше едната, отгледал беше и другата, вече първолаче. В някакъв период е бил и за майка, и за баща. Готов бе да служи на дълга си, колкото е нужно, но знаеше, че този срок е към края. Беше примирен с това, но страдаше, че няма да е жив да види малката по-натам в житейския й път. Да речем, абитуриентка, булка, или дори по-късно. И питаше сега - Програмата ще ли да помогне? Да израсте детето в нея, да изгради чертите й, да ги види с очите си във време, когато той самият ще е само спомен. Може това да беше и най-голямата му болка. Жадното му любопитство нажежаваше разговора, не бе се надявал на такъв неочакван аванс от съдбата. Помечтал си бе нещо извънредно дръзко: надникване от смъртта. Вкопчи се в Мишо, аз определено не му трябвах. Нещо се разбраха накрая, приятелят ми му даде визитка, бай Владо я прибра и вяло вдигна ръка за довиждане. Беше отнесен, отчужден, вглъбен в надеждата си.
Свалям ти шапка, Животе,
най-велик си между съчинителите! Ако можеш, дай на стареца това надникване, дано то му бъде наслада и утеха. Никога не съм толкова силно стискал палци за хепиенд, но сега ще се постарая. Нарочно не се обаждам на Мишо да науча какво стана все пак. Видя ли метранпажът своята правнучка в утрешния ден? Хареса ли му нейният непостигнат още образ? Олекна ли му? Щастлив ли е сега? И трябва ли да го знам? Дори ако е мечтата му разбита, нека се съхрани поне в неведението ми. Оставям ви и вие да си натъкмите финал, някои го харесват и тъжен.
Майсторски написано, авторе, благодаря !
Но пак ... тъжно; сигурно защото отразява реалните хора и съдбите им, и човек се замисля за преходността на всичко, на нас самите, най-вече. И естествено стигаме до онова "Всичко е суета и гонене на вятъра"...