Една легенда буни духовете в старата българска столица Търново в края на XVIII в. и през първата половина на следващия XIX в. Търновчани разправяли, че тогавашният им митрополит Иларион, наречен Критски, изгорил огромно количество ("един воз") средновековни ръкописи, понеже били написани на български. Тъй като книгите произхождали от старата църква "Св. 40 мъченици", по това време отдавна обърната в джамия, и от митрополитската църква "Св. св. Петър и Павел", която изпълнявала тази роля още от времето на Патриарх Евтимий и прогонването му от Царевец, то се предполагало, че изгорените ръкописи ще да са били от патриаршеското книгохранилище. Интересът се засилва многократно, когато се добавя, че освен богослужебни книги сред горените (или просто унищожени) свитъци имало и архивни документи. Впрочем последното твърдение никак не било лишено от основание.

През 1838 г. пръв Юри Венелин пише за слуховете, разпространявани в Търново още преди 1830 г. Разказвали му за пребогато патриаршеско книгохранилище с множество пергаментови ръкописи. Сред това безценно богатство се намирал и един Цароставник, сиреч сборник с животоописания на българските царе. Според Венелин книгохранилището било изгорено около 1791 г. по заповед на "гръцките екзарси" на Търново.

Сведението, съобщено ни от Венелин, изглежда заковава времето на възникването на легендата за изгорената патриаршеска библиотека в последното десетилетие на XVIII в. Още значителен брой автори ще разказват в следващия половин век тая легенда, ще я обогатяват и доукрасяват. Ще се намерят даже свидетели, които ще описват страшната смрад от изгарянето на стотиците пергаментови ръкописи. Дали тая легенда почива на истински и неопровержими изворови данни, или е плод на порасналото и заякчено национално самочувствие на българите по същото това време?

* * *

Днес знаем със сигурност, че царското книгохранилище, както и патриаршеското са изпълнявали според днешните ни представи и ролята на архиви. Това, изглежда, винаги се е знаело, понеже легендата за изгореното патриаршеско книгохранилище винаги и задължително предизвиква у разказващите надежда, че българската история ще се сдобие най-сетне с истински изворови данни, при това домашни и от първа ръка. Този предполагаем първостепенен изворов материал идвал при това от началото на XIX в., когато изясняването на историческата съдба на българския народ е най-важната национална задача.

След археологическото проучване на Царевец с пълна увереност можем да кажем къде се намира царското книгохранилище до пролетта на 1393 г. При разкопките на Двореца на българските царе, точно на югоизток от главния вход, е разположена така наречената от разкопвачите сграда № 1. След цялостното разкриване на "палатите" вече знаем, че книгохранилището, което съдържа и книги, и архивни документи, цялата преписка, която се води от царската канцелария, международните договори, писаните закони, а със сигурност и редица документи от Първото българско царство, се е съхранявало на първия или на втория етаж на сградата на царската канцелария, сграда № 1 по археологическата номерация.

Патриаршеското книгохранилище - както книжното богатство, така и архивните документи - ще да се е пазило в сградата, разположена по южния ограден зид на Патриаршията на Царевец. Няма съмнение, че почти веднага след падането на Търновград на 17 юни 1393 г. Патриарх Евтимий, заедно с висшите духовници, се нанася в църквата "Св. св. Петър и Павел" в подножието на Царевец. Със себе си те със сигурност са пренесли поне най-важното от патриаршеското книгохранилище. За разлика от царския дворец Патриаршията вероятно се е спасила от незабавно разорение и наличното в нея е изнесено в обителта около новопровъзгласената патриаршеска църква.

Каква е съдбата на царското книгохранилище можем само да предполагаме. При разкопките на Двореца на българските царе около и след средата на миналия век сред находките на практика отсъстват закопчалки за книги, средства за подпечатване на държавни документи и каквото и да е друго, което в големите български средновековни книгохранилища се намира в изобилие.

През пролетта на 1393 г. цар Иван Шишман (1371-1395) е твърде изненадан, че "варварският цар (султан Баязид) повдигна небивал метеж и буря", според категоричните уверения на Григорий Цамблак. Той напуснал, както ще се окаже завинаги, Търновград и се установява в мощната дунавска крепост Никопол. Всъщност е сигурно, че царят взел със себе си поне част от най-важните държавни документи, както и някои важни ръкописи от царското книгохранилище. Отсъствието на закопчалки за книги и каквито и да е други съществени следи от царското книгохранилище сред находките от Двореца на българските царе на Царевец ще ни принудят да твърдим, че дори при значителната бързина, с която се изнася към Никопол, цар Иван Шишман ще да е взел със себе си цялото съдържание на царското книгохранилище - както книгите, така и държавен архив, разбира се. Тази задача не ще да е била лека, щом вече предположихме, че книгохранилището заемало цял етаж от сградата на царската канцелария - пет помещения с обща площ над 150 кв. м.

Всъщност изнасянето на всичко съдържимо в царското книгохранилище едва ли е учудващо. Цар Иван Шишман ще да е имал със сигурност сведения за вражата войска, която се е насочила към Търновград - Баязидовата войска била по-голяма от тази на цар Дарий, според преувеличението може би пак на Григорий Цамблак. Царят е бил напълно наясно и с възможностите на Търновското царство за отбрана. Уверен че няма да може да се върне никога вече в столицата си, той е взел най-важното - държавния архив и цялото царско книгохранилище, съкровищницата трябва вече да е била празна.

Не може да се пропусне разглеждането на възможностите за по-късната съдба на безценното съдържание на сграда № 1. Едва ли може да се спори, че книгохранилището следва царя и цялата канцелария в Никопол. Тук обаче ще трябва да преживеем едно огромно разочарование. Археологическото проучване на цитаделата на Никопол (разкопки на Екатерина Манова) показа недвусмислено, че практически всичко в границите на крепостта е напълно разрушено, обезличено и изгребано - било от ерозионни процеси, било от нагъсто разположени сгради от периода XV-XVIII в.

Следите на царското книгохранилище се губят напълно в Никопол, оттук то едва ли е изнесено, понеже султан Баязид изненадващо посетил своя никополски васал през късната пролет на 1395 г., а на 3 юни, според Българската безименна летопис, наредил да обезглавят последния владетел на Търновското царство.

Някои от ръкописите, не много от документите и още по-малко от несметните някога богатства на българските царе все пак напускат по различни пътища Никопол и избягват унищожението. Сред спасените безценни ръкописи са Търновското четвероевангелие на цар Иван Александър, Украсеният препис на летописа на Константин Манаси и Търновският препис на летописа на Йоан Скилица. Не е никак малко.

* * *

В края на март в петроградското имение на князете Наришкини-Трубецки при консервационно-реставрационни работи на втория етаж в голяма стопанска сграда в задния двор се откри тайна стая, неотбелязана на нито един план. В нея, зазидани преди почти век, се намериха над 2000 предмета от родовото сребро на прочутите руски аристократи. Каменната "касета" с размери 1/ 0.5 м е била прикрита като стена между две врати, за да не личат строителните фуги. Откриването става възможно, след като е вдигнат за подмяна подът на третия етаж на сградата. Внимателно загънати в платно, напоено с оцет, грижливо опаковани в дървени сандъци, хилядите съдове за сервиране и прибори за хранене от сребърни сервизи, украсени с родовия герб, са се съхранили толкова добре, че биха могли да бъдат използвани веднага.

Дори в страни, чието архитектурно наследство е почти напълно запазено, такива находки се броят на пръстите на едната ръка. У нас вероятността за подобна находка клони към нула дори само за това, че практически нямаме изцяло запазени средновековни сгради, в които да търсим "тайни стаи". Даже там, където зидовете са с по-голяма височина, отсъстват изцяло запазени подови нива, които да прикрият някакво съкровище.

Съвсем същото важи и за средата на по-миналия век. След пожарищата и разрушенията на варварските набези от края на XIV в. нито в търновските църкви "Св. 40 мъченици" и "Св. св. Петър и Павел", нито където и да е другаде по българските земи е било възможно прикриването на "един воз" книги в стените на която и да е сграда, особено църква с нейната строга планировка.

Историческата съдба на българските земи отрежда нашите съкровища да са в земята - могат да са от злато, от сребро, а могат да са от камък, дърво или платно. Неуморното им издирване, непрестанното им изучаване, неумолимото им съхраняване за бъдното е нашият щастлив жребий, него трябва да браним. (Следва)