В горещия откъм събития юли една на пръв поглед тривиална новина възбуди обществения интерес и сигурно ще продължи да го гъделичка и занапред. В новите гимназиални учебници по история е отделено специално внимание за действащото правителство на Бойко Борисов и неговата персона. За някои (министър Игнатов, авторите и издателите от "Просвета") вмъкването на актуални политически дейци в учебните програми изглежда естествено, но за други (предимно професионални историци) то е съвсем неприемливо и показва излишна сервилност по отношение на властта. По този повод в медиите се появиха и гневни коментари, че става дума за вулгарна пропаганда с ясен политически прицел - парламентарните избори догодина, когато много гимназисти, след като прилежно са щудирали новия учебник по история, ще гласуват за първи път. Звучи логично, но логичните на пръв поглед очаквания невинаги са и достоверни. Самата история понякога е своенравна и подминава логичните сценарии. По-интересното в случая са самите реакции, предизвикани от десанта на Борисов и ГЕРБ към националния пантеон. Любопитно е, че не толкова присъствието на Иван Костов, царя и Станишев предизвиква реакции, а точно на Борисов. Коя е причината?

Учебникът по история е особен вид книга. Той не е огледален образ на миналото, поднесено в умален мащаб, а специфична интерпретация, специален екстракт, преминал през морализиращите филтри на историческата дистанция и актуалните обществени настроения. Целта на учебника не е чистото познание и фактографска информираност за миналото, а също или по-скоро мотивация за определено поведение и ценностни нагласи. От никой учебник не се очаква да поднесе ултимативни решения на спорни теми и проблеми, с каквито историята на близкото и далечното минало като правило изобилства. В този смисъл учебникът по история е четиво по условие различно от самата история. Учебникът е предназначен за деца и юноши, а истинската история е само за възрастни. Иначе казано, дори да се приеме, че вездесъщият Бате Бойко има вече запазено място в историята със самото му избиране за министър-председател, включването му в учебниците изглежда някак развращаващо. Получава се някаква странна аналогия с порнографията - тя е силно желана от възрастните (макар и често с лицемерна стеснителност) и абсолютно нежелателна за децата. Изглежда и с историята е така.

Границата между политически острастеното настояще и охладеното, годно за скалпела на историка минало, е устойчиво проблематична тема. Достоверният исторически разказ предполага отваряне на значителни архивни масиви (а не само подхвърлени флашки) и това обикновено е възможно след 20-30 или 50 години. Преди това историята е до голяма степен класифицирана информация.



"Уикилийкс" е парадокс, който добре илюстрира това правило



Ето защо усилията на министър Игнатов и съмишленици да обясняват апликациите на жива политическа плът към тялото на българската история като някакво "гражданско образование" будят академично недоумение и разбираеми подозрения в раболепие и конюнктурност. Впрочем самата история помни много подобни примери. В учебници по езикознание от началото на 50-те има титулни страници с портрет на Сталин.

Ако подобно "обожествяване" на владетеля ставаше в някакви предмодерни времена, примерно в Рим по времето на Август или в Египет от епохата на Късното царство, би изглеждало някак естествено и в реда на нещата. Днес обаче, макар и в България, но през XXI век подобни квазиобразователни жестове предизвикват разбираемо противоречиви реакции. Колебаят се между пасивно безразличие или одобрение, присмехулно интелигентско дистанциране и гневно отрицание. Предмет на изследователски интерес (специално сред антрополози и етнолози) би трябвало да бъде високата степен на одобрение за този жест. Нека веднага вметнем, че историческото съзнание не обожествява, но за фолклорното обожествяването е закон.



Което поражда определени изводи за българското общество



Присъствието на премиера в учебниците може и да е проблематично, но едва ли има съмнение, че за изминалите десет години той убедително се настани във фолклора и днес е истинска градска легенда. Неговият строг и сериозен или приветливо усмихнат образ краси магазини, гаражни кафенета, кръчми и бръснарници в цялата страна, присъства в чалга репертоарите, наднича от вафлени опаковки, а наскоро се появи и грижливо изрисуван върху предните капаци на автомобили в Русе и Кърджали. Изрисуваните коли подсещат за един популярен герой на Радичков - грънчаря Флоро от "Барутен буквар", който върху ритлите на каруцата си е изрисувал цялата Ботева чета с войводата, знамето, парахода и австрийския капитан.

Очевидно е, че непонятно големи групи от българското общество охотно разпознават в Борисов черти, които харесват и биха искали да притежават. Той не е просто медиен герой, вкаран в публично обращение от омаяни от харизмата му репортерки и забулени в потайност политически инженери.



Той е жив и крачещ сред народа мит



В него има по нещо от Крали Марко и селския цар Ивайло, от Гаргантюа на Рабле и Бай Ганю на Алеко, от Тодор Живков и Дон Корлеоне, от Арнолд Шварценегер, Чък Норис и Силвестър Сталоун. Излъчва сила, увереност и воля за власт, има селска хитрост и повратливост, интуиция и управленски нюх. Съумява за един ден три пъти да си смени позицията и винаги да изглежда прав. Играе футбол и тенис, прави лицеви опори, свири на китара и рисува, чете книги ("Винету" му е любимата), гони бандити, строи магистрали и спортни зали, наказва корумпирани министри и депутати, сваля цената на газа и бензина, пуска спрени еврофондове и крилати фрази ("Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме"), съветва европейските лидери как да си оправят финансовия дефицит и когато не върши нито едно от тези неща, живее сам, без приятели в почти монашеско уединение. Не се обвързва интимно, защото е посветил себе си на отечеството. Впрочем мълвата му приписва безброй нежни похождения, но това никак не му вреди, а напротив. Народът си го харесва и в двете версии. И вярва едновременно и на двете.

За някои той изглежда като ренесансова личност или всемогъщ демиург, а за други прилича на комиксов типаж, който с поведението си буди весело недоумение. Със сигурност той е най-често рисуваният от карикатуристите български политик във всевъзможни превъплъщения. Струва ми се, че никой още не го е рисувал като фараон, но не е късно.

Въпреки лекотата, с която беше възприет от фолклора, той дори и след време вероятно ще бъде труден за предъвкване от историята. Историята трудно приема иронично двусмислени образи, независимо че самият исторически разказ може да бъде поднесен с доза ирония и хумор. Двете неща нямат връзка. Самата история има афинитет към трайно значимото и сериозното, към героичното или трагичното, но не и към комичното. То най-често се оказва изтласкано към нейната периферия, т.е. към контактните зони с фолклора и литературата. От историята се очаква да дава оценки и да подрежда вече завършени процеси. Образът на Борисов все още е в развитие. Днес е премиер, след пет години може да е президент, а може и да е в затвора или някъде другаде. За историята не е важно само как влизаш, но и как излизаш от нея. Докато това се разбере, тя ще го държи под око, а после ще му търси и подходящо място. Впрочем той целият е като тънка шега на самата история. Някои я разбират, а други - не.