От толкова много пишещи пожарогасители се позачудих дали си струва и аз да разказвам за този пожар, но реших, че съм длъжна да ъпдейтвам читателите на вестника, които досега ме познават като един аматьор. А знанията и опитът ми се ъпгрейтват с всяко следващо горещо изпитание, и то до такава степен, че тази сутрин ме осени мисълта дали пък в края на краищата огнеборството не е моето истинско призвание. (Далеч не заради това колко далече може да те отведе една проста пожарникарска стълба.) Защото тука всичко беше различно. Както ни предупреди комисар Христов под бученето на Илийна река: Нещата тук са много сериозни и нямат нищо общо с Бистришко бранище. Но заради един бор и сухи треви няма да жертваме хора.
За това, че нещата ще са сериозни, подсказваха няколко обстоятелства, макар и на пръв поглед случайни. В петък вечерта, както си планирах двудневен поход в Пирин, попаднах на дежурната по екодоброволчески акции Петя Шереметова. Тя пишеше, че третият пожар в Рила вече заплашва Манастира и препращаше желаещите да помогнат към сайта на офроудаджиите. Регистрирах се в техния форум, въпреки че никога не ми е минавало през ума да се снабдявам с джип, дори бял, и там намерих два телефона - на някакъв Виктор и на кмета на Рила. Не знам защо не ми се говореше с кмета на Рила, затова се обадих на Виктор. Той ме отпрати при Владо Йончев, който стопанисваше форума.

-	Мицубиши паджеро, металик - каза Владо по телефона след кротката ни дискусия относно часа на тръгване.

В 3 сутринта надали щеше да има друг джип на аварийки пред входа на Френската гимназия, пък и да имаше, аз бих могла да открия разлика само в цветовете. И все пак тази марка звучеше сериозно.
По пътя събрахме един друг Виктор, студент по икономика и догодина - по интелектуална собственост, Гошко, Ангелина и Жоро. С третия каскадьор - Ники, щяхме да се видим направо до щаба. Задната седалка-шкаф на джипа на Гошко ми се стори позната, но чак на бензиностанцията до Драгичево ми светна, че това е онзи Гошко, който със същия си джип ме беше превозил от Железница до "Академика" и който колекционираше дюшеци, за да покори Африка. Пък и той сам си призна.
Аха-а! Стари муцуни... .
И все пак нещата тука бяха съвсем различни. В 5 сутринта не се беше съмнало, както през юни, и когато излязох от колата, ме полази хлад. Как да взема якето си, като прогнозата беше за супервисоки температури, освен това отивах да гася пожар!? Лесно намерихме щаба, който беше направен отстрани покрай реката и ограден с лента. На дървената маса седяха няколко униформени и съсредоточено обсъждаха нещо, като гледаха картата.

Имат карта!

- зарадвах се, без да искам.
Записахме се единадесет доброволци, от тях четири жени - Аги, Цвети, Ели и аз. Цвети беше от Столична община, но работеше в дом за хора с увреждания. За Горан и Павката от София обаче ми беше трудно да кажа кой е бащата, кой - синът, защото си бяха разменили и ролите, и физиката.

-	А вие, жените, какво ще правите горе - промърмори неуверено един от седящите около комисаря, но погледът ми го удари с такава лопата по главата, че той сам си отговори: Да, бе, може да носите вода...

След това, като един ветеран, отидох да питам за храна, тъй като аз и още петима души нищо такова не носехме. Колко? И ми дадоха шест найлонови торби, във всяка от които имаше по един хляб, три консерви (едната - русенско варено), две парчета салам - с еднакъв вкус, но различен етикет, кисело мляко и тунквана вафла. Дадоха ни още мотики, лопати, три храстореза, няколко празни десетлитрови бутилки за вода (никой не разбра защо), шлангове, защото щяло да има басейн, от който да се източва вода, и назначиха Спас, горски от град Рила, за наш отговорник.
Отначало черният път следваше река Илийна, после тръгна на зиг-заг да катери планината. Това е тунел, през който минава водата за язовир Белмекен, този кантон го помете лавина, там видях две мечки, разказваше Спас. Той гасеше за шести ден пожара и това беше третият му пожар за последната седмица
Когато се зазори напълно, бяхме стигнали 1400 м и можеше да се види как димът приижда зад билата, въпреки че беше още неуловим за обонянието. Постепенно гората от смесена остана белоборова и на 1800 м пейзажът стана алпийски. Тогава свършиха всичките грозни водохващащи съоръжения и за съжаление - всички поточета и ручейчета. Накрая на черния път джиповете паркираха. Бяхме в сърцето на Средна Рила, в Белоборската местност, която изглеждаше като девствена.
В 8.30 ч. натоварихме всичко необходимо по гърбовете си, Владо разпредели шестте радиостанции, които носеше. Ръководителят на пожарникарите получи една, като се уточниха да го викат по име, а не кодирано 77, както той си бил свикнал. Тука направих втората си грешка - от бързане не взех и инструмент, но доста по-късно се оказа, че било излишно. Небето оставаше сиво-синьо от пушека, слънце не се виждаше и само наклонът от 70 градуса накара мнозина да се съблекат.
Докато се движехме още в колона, споделих с Гошко нещо, което ме измъчваше по целия път: той не се ли притеснява, че колата му може да се повреди и че е малко необяснимо как имат такива скъпи машини, а пък помагат като доброволци. Като че ли това е някак си в противоречие с образа, който народът има за хората с джипове, поясних аз. Тогава Гошко каза, че офроудаджията си купува кола с мисълта, че ще я чупи и, както я кара по разни черни пътища,

защо да не я кара и в полза народу

Звучеше разумно.
На първия връх аз, Спас, Ели и Цвети заварихме единайсет младежи от националната служба за противопожарна безопасност, които обсъждаха въпроса накъде ще бягат, ако огънят тръгне насам. Актуален въпрос, въпреки че бяхме на три баира път от пожара. Тъй като не можехме да им помогнем, ги оставихме и тръгнахме отново подир Спас.
След втория баир под връх Баба димът вече се стелеше на плътна пелена отляво и вървеше нагоре към билото, но огън още не се виждаше. Стадо херефордки, наглеждани от черна каракачанка, пасеше, напълно безучастно към събитията. Щом има стадо, което тука летува, значи районът не е толкова откъснат и човешки крак не само е стъпвал тука, ами стъпва тука регулярно, помислих мимоходом.
Към 10 часа стигнахме до място, откъдето като в 3D салон се виждаше цялата снага на рида, отвъд който беше Манастирът. Лявата част на панорамата, където бе връх Бричебор, беше покрита с плътна димна завеса, защото там гореше гората, а в централната част бели кълбета се носеха нагоре и образуваха бели облаци. Най-горе, под връх Пъдарска чука, се виждаше малък пожар, съвсем самотен и квадратен.

-	Няколко души да дойдат тука! - извика млад мъж в червена фланелка, който чухме въпреки воя на храстореза. Това беше вторият храсторез, който само пищеше, а не работеше. Не храсторез, а главорез, който заслужаваше да бъде оставен в храстите, а не довлечен обратно при колите.

Малкото пожарче над нас продължаваше да си гори. Вече се виждаха хора, които го обикаляха и потупваха с лопати. Явно там беше горещата точка. Няколко души тръгнахме да се катерим, като по едно време аз минах на четири лапи като обикновена мечка.

-	Госпожо, не там, я се върнете веднага назад!

Господинът беше униформен пожарникар с прединфарктен фациес.

-	Не съм госпожа, Павлина съм, Поли! - завиках обидено, но той не ми обърна внимание. Най-нелепото нещо беше тука някой да ме нарича госпожа. Ако бях такава, сега щяха да ми сервират закуската в леглото/шезлонга. Не че преди седмица не лежах на Френската Ривиера...

Отдръпнах се настрани, защото той ме изгледа така, сякаш щеше с двата си пръста да ме изхвърли като бъхлясало коте, а заради това ли бях станала в 2.40 тази сутрин? И реших да мирясам, без това нямах лопата.

-	Добре, нали трябва да гасим този огън?
-	Това е контрапожар, който да срещне главния пожар, а нашата задача е само да го контролираме - отговори някакъв по-спокоен чичко.

Наистина двамата седяха и потупваха огъня, като му даваха да върви само надолу. Така разбрах, че

всеки голям пожар си има контрапожар

Това било да запалиш ново пожарче, което да подлъже големийо дзвер и като се срещнат двата, да нямат какво повече да горят: да го наставимо да се сопре.
По едно време дойде един млад военен и каза, че трябват още хора. Не се справяли, защото вятърът все се въртял. Той изглеждаше твърде уморен и когато го попитах може ли да ползвам лопатата му, не реагира. Точно на това се надявах и аз.

-	Госпожо, минете вдясно и не ми пречете!
-	Престанете с това госпожо, според Балзак госпожа е тази жена, която живее до третия етаж, а аз живея на десетия, и която не се грижи за прането и миенето на чинии...

Човекът сигурно щеше да ме напсува наум, когато някой извика:

-	Залегни! Ниско долу!

Огледах се само да разбера дали има време да бягам и като видях, че всички са на земята, легнах и аз. Изведнъж една гореща сива вълна се завихри като торнадо и издигна пепел и жупел нагоре. За секунди наедря, доби мощ и обем и за малко да ни докопа, но вятърът я понесе нагоре и към билото, повличайки огъня със себе си. Тогава си обещах да изчета как се образуват тези торнадо - сигурно са явления, типични за горските пожари и описани във всеки учебник по огнеборство.
Когато станахме и се поотупахме, видяхме групата, пазеща основното огнище, да тича панически надолу, защото техният огън беше тръгнал настрани. С една дума, нещата станаха трудно контролируеми.

-	Отиваме към билото, тука нямаме работа!

Всички потеглихме към билото, защото пожарът вървеше нагоре и ние никак не бихме могли да го спрем, а не трябваше да се допусне да прескочи билото, което от страната на Манастира изведнъж обрасваше с клек. Нали знаете как храст, потопен в смола, запалва всичко около себе си - като факла!
Така разбрах, че

Не се гаси туй, що се върти от вятъро

Особено на височина 2530 м.
Горе хората се разпределиха по целия фронт и тръгваха на юруш да го гасят - удряха два-три пъти с лопатата и се отдръпваха, защото вятърът караше дима право в лицата им.

-	Значи чукаш и бегаш, все едно ходиш при чужда жена - обясни Иван, също горски, но с фотоапарат.

После стана 12 и седнахме да похапнем, като всеки извади, каквото имаше в раницата си: аз получих един вегетариански сандвич от Виктор, който изведнъж се появи най-отляво - оказа се, че и там има хора.

-	Ама ти да не си онзи Виктор, с когото си говорихме снощи? Значи все пак си дошъл да гасиш пожара. А това твоите хора ли са?

Виктор само спомена, че си прекарвал ваканциите в Рила при баба си, Филип също имаше къща в града, за Серго и Росен не разбрах. Всички ядяха с апетит и се шегуваха. Иван почерпи с печена сланина и печени лютиви чушки, аз си раздадох саламите и едната консерва, като по едно време почнаха да се разказват само вицове и стана, както рече Никола, "веселийо пожаро". Във всеки случай вицовете бяха тематично подбрани, ето като този: Знаеш ли какво е сакатлък? Да умираш от жажда в пустинята и да имаш вода в коляното... Не съм уверена дали други народи така отбиват стреса и напрежението, или това е характерна част на нашата народопсихология. Ето нова тема за анализ.

-	Има ли други доброволци от Рила?
-	Не, няма и организация. Първо една лазка ни качи десет човека и ни закара на съвсем друго място, дето нито пожар имаше, нито плява. Второ, хората, които трябваше да са първи, дойдоха последни - имам предвид пожарникарите.

Когато попривършихме обяда, хеликоптерът събуди някои от заспалите. Е, сега като полее, ще помогне. Но той беше само на разузнаване.

-	Вчера, ако беше излял две-три кофи, щеше направо да го загаси - казаха хората от вчера. Но не би. А то се завихрила такава стихия, че като нападали върху тях едни камъни, пръст, дървета - направо ад.

Скоро огънят достигна билото и всички го посрещнахме достойно. Як младеж поиска вежливо лопатата ми и аз прецених, че в името на делото трябва да му я отстъпя. Грабнах един от клековите клони, които дребен горски отсече с брадвичката си за тези, които не са въоръжени. И така разбрах, че

Огън по-лесно се убива с метла, отколкото с лопата

Тактиката да чакаме огъня на билото се оказа правилна, защото зад гърбовете ни идваше вятър, който, естествено, спираше разрастването му. Един час мина без особени инциденти. Хеликоптерът идваше на разузнаване и се връщаше.

-	Ей там дими, виждате ли пушеко, но не знам огон ли е - с тези думи Николай от Дупница ни посочи пушека, който се извиваше на около двеста метра по десния ръб. Тъй като той беше пожарникар, повярвахме на безпокойството му и тръгнахме да проверим случая.

Изведнъж три момчета изскочиха ненадейно иззад чукарите и почнаха да бият пушека. Така се запознах с Ангел и неговите приятели. Те обикаляли Рила от седмица и тръгвали към Рибните езера, когато видели пожара. Оставили палатките и всякакви планове, повикали няколко познати от София и почнали да го гасят заедно с професионалистите.

-	Вчера беше изключително тежко, реално имаше много сили, но нямаше ефективност, защото не бяха организирани - нито горските, нито пожарникарите, нито военните, нито паркаджиите. И всеки упреква другия: че секли гората, че правили грешни контрапожари.

Според Ангел, който бил правист по образование, трябват сериозни законодателни промени в управлението на горите и не всеки можел да управлява такова богатство.
Точно тогава хеликоптерът за първи път се появи с кофа, и то пълна. И така още пет пъти. После паднаха някакви капки, без да е минал хеликоптер. Една вечер ни разказаха, че Господ сбъркал и излял дъжда между град Рила и Пастра, и то хубав едър дъжд.

-	Никой ли няма зор да моча?
-	Ако Бойко беше тука да се измоча, щеше целия пожар да угаси.
-	Само даже да беше плювнал...

Филип реши да се напъне да гаси една запалила се хвойна със собствената си напоителна система и успя. След него нахвърляхме пръст върху хвойната и опасният огън беше овладян.
Полека-лека целият фронт пред нас се укроти, но трябваше само малък вятър, за да се разгорят отделни огнища. Росен, който носеше две противогазни маски на лицето си, тичаше наляво-надясно, останалите полека влизахме в изгорялата трева, която образуваше дебели туфи и продължаваше да тлее отдолу. Преди да напуснем терена, трябваше да сме сигурни, че пожарът няма да се разгори отново, да превземе билото и да тръгне надолу към Манастира. Защото тогава вече никой не можеше да помогне. Нали точно това станало до Пастра, където обявили пожара за изгасен, а половин час по-късно той взел, че им духнал във врата...
По едно време забелязах, че сме останали само няколко души, а другите един по един се изтеглят обратно в посоката, в която дойдохме.

-	Оставяй го това, става късно! - каза един горски на дребен мъж, който чукаше с брадвичката си всеки пушек, дръзнал да възкръсне.
-	Ти закъде бързаш, като спа два часа, нали нощес може да тръгне нагоре - отговори мъжът. Беше около 70-годишен, не носеше нищо освен брадвичката, не изглеждаше да е пил, но говореше така, сякаш нещо много го болеше. Горските не изчакаха да слушат оплакванията му, а тръгнаха. Двамата останахме последни.

Целият баир над нас беше черен, долу димът беше намалял и се виждаха отделни горящи дървета, но те бяха близо до потока в дерето.

Христо и кравите

-

Само за планината ще ми е мило, като умра, за нищо друго - говореше бай Христо, докато вървяхме след другите. Като наближихме кравите, той почна да ги брои - от всичките петдесет, две крави и едно теле били негови. Сетих се, че имам цял хляб и салам в раницата и той слезе надолу да ги носи на каракачанката. Разказа, че е от Рила и сутринта дошъл пеша дотука.

Докато чакахме последните да се приберат, пристигнаха лазки, ниви, джипове. Аз качих в колата на двама души, които се оказаха директорът на националния парк и онзи Росен, който беше адвокат на манастирските дела. Те си говореха спокойно, по човешки, и двамата бяха единодушни, че нещата са щели да тръгнат на зле, ако не се бил намесил Николов (директор на Националната служба за пожарна безопасност) и че горят не 1500 дка, а 4000. То всеки това го знаеше, но друго беше някой професионалист да потвърди съмнението ти. Кой ги беше запалил - според Росен манастирската охрана на Риломанастирската гора толкова се засилила, че горските почнали да пищят. Още повече че рилчани никак не се имали с Манастира.
Когато пристигнахме долу, беше отново тъмно. На щабската дървена маса, до картата на Рила лежаха сателитни снимки на пожара. Дали щеше да се разрази отново през нощта или единствено дъждът беше в състояние да го укроти? Не знам, ние на този етап си бяхме свършили работата


За битката с пожара на Бистришко бранище четете http://www.segabg.com/article.php?id=607456