Резюме: В това писмо ще кажа, че е лошо в училищата да се въведе час по вероучение или "история на религиите", както го наричат за камуфлаж. Това поражда фанатизъм - еврейски, християнски, мюсюлмански. Нацизмът и комунизмът също бяха вяра. Имаше вяра в социализма, сега в капитализма. Ще разкажа каквото съм видял, понеже само историците описват неща, които те не са видели. Край на резюмето.



Quand j'etais petit, je n'etais pas grand/ J'allais a l'ecole comme tous les enfants (Когато аз бях малък, аз не бях голям/ Аз ходех на училище като всички деца).

Така пееха децата във френските забавачници от Брест до Брюксел и от Бурунди до Буркина Фасо. И в България ги имаше - в Русе, София и Пловдив.

Вярно е, че когато почнат да ти наливат в главата разни работи, ти си малък и ти не си голям. Вярно е и обратното, че когато ти си стар, ти не си млад. Когато си стар, хубавото в теб изчезва, а лошото в теб остава неостаряващо. Затова ли в алгебрата плюс и минус правят минус?

Вече не мога като на младини да се състезавам на ски и плуване. Но да огорчавам хората с моите гафове мога. По правене на гафове все още мога да се състезавам с който и да е слон, влязъл в стъкларски магазин.

Онзи ден на ул. "Георг Вашингтон" № 24 в София откриха еврейска изложба и изложбата ми хареса, и щях да им честитя на евреите на патерица еврейската Нова 5773 година, щото съм израснал с еврейчета и бяхме заедно на всички празници, наши и техни.

Но вместо това сътворих великолепен гаф, същински шедьовър, и един млад евреин изказа учудване, че съм антисемит.

Думата антисемит никога не съм я разбирал. Доколкото съм чувал, не само евреите са семити. Не влязох в спор. Но разговорът така се завъртя, че се получи като в еврейските вицове, които открай време харесвам.

Казах, че еврейската изложба е хубава, в нея - и еврейски хумор много, само че евреи - малко. Дали защото умните евреи напуснаха България и останаха глупавите? И понеже умните евреи са повече от глупавите, сега в България почти няма евреи, а колкото има, те все глупави?

В България наистина имаше много евреи. Във френския колеж в София половината ми съученици бяха еврейчета. В колежа в Пловдив половината бяха арменчета плюс няколко турчета. Вярно, карахме се, биехме се. Но не защото "Аз съм българче християнче, пък ти не си", а поради действително сериозни причини от рода на "Ти що ми взе гумата", "А ти пък що ми счупи молива". Но... но...

Започнаха часовете по катехизис (вероучение).

Впускам се в подробности, щото ме плаши идеята в българските училища да има час по вероучение или "история на религиите", както за камуфлаж го наричат.

Имаше едни дълги сини чинове, четирима ученици на един чин. На нашия чин бяхме аз и три еврейчета, може би две, понеже Серьожа не знаеше дали е еврейче. Бяхме аз, Алберт Ешкенази и Умберто Ешкенази и Серьожа, който не знаеше дали и той е Ешкенази, понеже той бил от Лвов, пък безпризорен, пък го осиновили, пък всъщност не го осиновили и това нас хич не ни интересуваше, важното беше, че мъничкият кльощав Серьожа беше страхотен по алгебра и геометрия и при класно аз можех да преписвам от него, щото нали седим на един чин.

Алберт Ешкенази също ми позволяваше да преписвам от него, но ако му дам пет топчета - тогава ние играехме на топчета; Том Сойър от романа на Марк Твен им казва marbles.

Серьожа не се интересуваше от marbles и не ми искаше топчета.

Третият, Умберто Ешкенази, беше най-добрият атлет в нашия клас. Станеше ли разправия, Умберто - без да се интересува кой крив, кой прав - заставаше до мен, готов да се бие за приятеля си. Но от Умберто не преписвах, понеже и той като мен беше слаб ученик и двамата преписвахме от Серьожа, който не знаеше как се казва, но знаеше да решава задачи. Веднаж Серьожа ме спаси "дистанционно", когато бях пред черната дъска (дъските бяха черни, пишехме на тях с бял тебешир).

- Моля Ви, решете задачата - каза ми мосю Белини, който не носеше "сутан" като "братята", които наричам "йезуитите", а елегантен костюм, винаги безукорно изгладен; той беше много елегантен мъж. "Йезуитите" (ние помежду си ги наричахме "поповете", макар че те бяха католици, а не православни) бяха от два различни католически ордена. В София - францисканци, в Пловдив - доминиканци. И в съперничество кои дават по-добро възпитание и образование, което не беше евтино, към 36 месечни заплати на начален учител годишно, но то не беше по-скъпо отколкото в "американските" колежи в Ловеч и в София (колежът в Симеоново още не беше станал милиционерска школа).

Белини ме подкани:

- Но моля Ви, решавайте (преподавателите ни говореха на "Вие" и ние на тях; само помежду си можехме на "ти").

- Но моля Ви, решавайте, защо не решавате - подкани ме отново мосю Белини.

- Защото той умее да си прикрива знанията - обади се от нашия чин Серьожа, който не си знаеше името. Цялата класна стая прихна от смях.

- Ах, разбирам - засмя се Белини.- Щом е тъй, той да си седне, а Вие моля елате пред дъската.

Серьожа, какъвто беше дребничък и кльощав, излезе пред дъската, но не взе тебешира, застана гърбом към дъската и каза отговора на задачата.

Белини заподозря, че му погаждаме някакъв ученически трик, и разгърна сборника със задачи, за да даде друга задача на Серьожа. Задачите бяха - ако в един басейн през една тръба се оттичат еди-колко си литра в секунда, пък от друга тръба се втичат еди-колко си литра в секунда, то за колко време басейнът ще прелее или ще се изпразни. Този път Серьожа взе тебешира и написа условието на задачата. Но не я реши. Пак се обърна гърбом към черната дъска. Затвори си очите. После си отвори очите и пак каза верния отговор. Ако щете вярвайте, има такива хора. Не знам как им щрака мозъкът. Серьожа, дето името си не знаеше, знаеше така да решава задачи, че стана героят на нашия клас. Засенчи даже верния приятел Умберто, винаги готов да се бие за всеки от нас. Аз бях по-зле. Понеже все по плувните басейни киснех, прикачиха ми присмехулния прякор Джони Вайсмюлер (имаше тогава такъв плувен шампион). Третото еврейче Алберт Ешкенази - най-зле. Натрупал цяла торба топчета, а никой не иска да играе marbles. Но беше хубаво и продължи да е хубаво до следващия триместър, когато започнаха часовете по катехизис (вероучение).

Еврейчетата на моя чин и мюсюлманчетата на задния чин ги освобождаваха от час. Те вземаха една топка и отиваха на преото (Le Preau е поленце в манастир или в йезуитско училище). Грях ми е на душата, но предпочитах да ритам топка, вместо да слушам вероучение. Вярно, футболът не ми се удаваше, но въпреки това и мюсюлманчетата от задния чин, и еврейчетата на моя чин искаха да ми помогнат да не стоя самотен като кукувица в полупразната класна стая. Нищо че не ме бива на футбол, те ще ме вземат в техния отбор и ще свидетелстват пред префекта по дисциплината (Pere Clauduis, prefet de discipline), че аз съм мюсюлманче или еврейче.

Аз, от солидарност с момчетата от моя чин, избрах да съм еврейче. Месец и половина добре я карах така, даже чудесно я карах, както се пее в една стара песен. Но на всяко щастие идва край, както се пее в една още по-стара песен. Разконспирираха ме йезуитите, че не съм еврейче. Аз, понеже ту в София, ту в Пловдив, мислех, че няма да ме хванат, но те, доминиканците и францисканците, също като враждуващи шпионски централи си обменяли информация за учениците. За мен информацията била, че "той" (сиреч аз):

1. Той е излъгал, че е евреин; 2. Той се присмива на добрите християнчета католичета от селата около Пловдив. 3. Той прави добро впечатление на пръв поглед, но само на пръв поглед. 4. Той не организира атеистични провокации, но той участва в такива.

Моите възражения са: 1. Голяма работа, че съм послъгал като дете. Ми вие, коскоджамити... 2. Да, виках им "жълвари", понеже те ядяха "жълви" (костенурки), но на Turtle soup и днес гледам като на голям деликатес. 3. Е добре де, вие на втори поглед ли искате? 4. Не беше атеизъм, ние сложихме жабешките бомбички под пюпитъра на попа просто за майтап.

Сега да доразкажа колежанската история, понеже в нея има "екшън". Мен ме инквизираха пред всички ученици, дето лъжа, че съм еврейче. Ето как ме инквизираха:

Желю ме подбра с една пръчка. Ние на всички наши учители им бяхме измислили прякори. На учителя ни по пиано Брат Оливие му викахме Маслинката. Между оливие и маслина има нещо общо, а защо на Pere Clauduis, prefet de discipline му викахме Желю - не мога да кажа. Желю беше страхотен мъжага; преди да се запопи, бил в La Legion Etrangere. Ако ти обърше един шамар, ще се напикаеш. Но той нито имаше право, нито желание да ни бие, той беше добряк, само че се правеше на страшен, за да му имаме страха като към префект по дисциплината.

Моето инквизиране започна така:

Пред очите на всички Желю поръси на пода царевични зърна, заповяда ми да коленича на зърната, като си държа двете ръце хоризонтално. Това с ръцете не ме уплаши, Умберто ни беше показвал как след три-четири минути напрежение раменният ти мускул изтръпва и без да искаш, ти повдига ръката. С царевичните зърна беше по-трудно, убиваха ми на коленете. Но когато изтърпях инквизицията - 15 минути по часовник - получих овации, макар че не колкото овациите за Серьожата, който знаеше да изчислява наум и не си знаеше името.

Не знам какво стана с него. За Алберт с топчетата научих, че заминал за Париж, после станал голям банкер в САЩ. За Умберто научих, че отишъл да се бие за Израел и там го убили.

Jusautor DI copyright