Рекохме:

- Повече така не може!

И още рекохме:

- Край! И ние ще протестираме!

Разбра се, че у нас, който мрънка и протестира, все му чуват гласа. Лично премиерът го приема, обръщат му внимание, галят го по главата и му говорят сладки приказки. А такива иръпшъни като нас, дето си траят и кютат, никой не ги бръсне за слива.

- Край! - рекохме. - Стига сме търпели и мълчали. Време е за протест!

Събрахме се да се преброим. Бяхме само двама. Някак си не върви двама да протестират.

- Хайде - рекох на моя авер, - да поканим още хора, като е протест, истински да е, това не е игра на дама.

Първо поканихме гражданите. Чули бяхме, че те били по-будни от нас, много разбирали нещата, всеки момент щели гражданско общество да конструират и ние да станем като най-европейците. Гражданите ни рекоха:

- Не иде някак си точно ние да протестираме. Чакаме посещение на премиера, неудобно е, ще обидим човека.

Отидохме при селяните и им викаме:

- Хайде на протест, и вие сте онеправдани като всички нас!

- Така е - викат селяните, - ама сега няма да може да участваме във вашия протест, имаме по-важна работа!

- Че ква толкова по-важна работа имате! - не повярвахме ние.

- Министър-председателят ще участва в пехливански борби на събора и ще ходим да го гледаме. После, ако остане време - на драго сърце ще протестираме!

Брех!

Отидохме при учителите, ама и те ни отсвириха. Премиерът щял да реже лентата на ново училище, министрите щели да рецитират азбуката, а който я не знае - премиерът ще му дърпа ушите.

- Никога - рекоха учителите, - няма да изтървем това, не ни занимавайте с разни протести!

Миньорите очакваха да дойде при тях премиерът, за да им покаже как се копа с кирка.

Дребните фермери чакаха да ги посетят премиерът и половината министерски кабинет, за да си хортуват по темата как се сади пиперо.

Лекарите чакаха премиера, за да им обясни как се лекува болен само с аспирин и компреси, а после всички щели да си направят групова снимка с нова супер рентгенова машина.

Медицинските сестри чистосърдечно си рекоха, че очакват посещение лично на премиера, даже операции били отложили, само и само да го видят.

Моряците също отказаха. Премиерът щял да им разказва как се е научил да плува и присъствието им било задължително, според тях.

Пилотите ни приеха усмихнати и усмихнати ни изпратиха. Не могли да ни подкрепят, защото щели да правят книжни самолетчета заедно с премиера и да ги пускат да летят волно, като символ на демокрацията у нас.

Полицаите през зъби продумаха, че те си имат свой протест и не бива някакви цивилни гарги да се мотаят между кобурите им.

Военните рекоха, че ще ни отговорят в законоустановения срок.

Светият синод изобщо не ни отговори.

Една сватба, дето я срещнахме по пътя, каза, че за нищо на света няма да подкрепи наш протест - премиерът им бил обещал да се снима с тях и с техните кумове.

Медиите откровено ни се изхилиха - нямали причина да участват в протеста ни, както и нямали причина да отразят протеста ни, освен ако в него не участва самият премиер.

В края на деня, каталясали от ходене и съсипани от убеждаване, седнахме с моя авер и две отворени женици; отворихме и бутилка качествено менте.

- Щото май - рекохме си, - протест няма да има...

И още рекохме на пространството:

- Щом положението е такова - явно още може все така да я караме. Утре, ако ви дойде друг акъл и решите да протестирате - хич не ни и търсете. Вече ще си траем.

И в идилично спокойствие си изпихме ментето.

Така се провали нашият протест - свърши, преди да е започнал, умря, преди да се е родил.