|
До вчера босненското кино бе като българското - никакво го нямаше. И изведнъж Данис Танович снима филм, който моментално се превръща в жалон за целите Балкани. Стилът му е най-точно определим като "гениален минимализъм". Жанрът - абсурдна трагикомедия. 32-годишният Танович е дебютант зад камерата. Преживял е войната: като завеждащ филмовия архив на босненската армия. Филмът му е полудокументален, полупритча. Както често става, реалността отново дава урок по кино. Нафуканите американци са засрамени два пъти от този силен и затрогващ филм - веднъж като създатели на филми, втори път като "миротворци".
Героите на "Ничия земя" са трима. Двама босненци и един сърбин са приклещени в окоп между двете вражески зони. Самите те не знаят на чия територия се намират. Единият лежи върху мина. Фактът, че е жив, няма особено значение. Мината не може да бъде обезвредена, без той да умре. Никакви репортери няма да помогнат, нито пък ЮНПРОФОР ще си мръдне пръста. Няма да помогне и крехкият временен мир между сънародника му Чики и сръбския "враг" Нино.
"Ничия земя" не прилича на филмите, с които сме свикнали да свързваме бивша Югославия. Липсва екзистенциалната радост и тъга на Кустурица и лиричната отвлеченост на Милчо Манчевски.
"Ничия земя" е по-искрената и близка до действителността версия на единствения друг добър филм за Босна - "Добре дошли в Сараево" на англичанина Майкъл Уинтърботъм (там историята бе разказана от гледната точка на един западен кореспондент). Не сравнявайте, просто гледайте. "Ничия земя" редом със споменатия в началото "Амели" е най-доброто, което можете да видите тая година по кината в България.