Съвършено безусловно събирането на християнски момчета за еничарския корпус, така наречения кръвен данък, трябва да се разглежда като форма на насилствена ислямизация на християнските народи в Османската империя. Тази насилствена ислямизация при това е мащабна и упорита, а добре премислената й организацията е дело на самата централна османска власт.

Чрез насилствена ислямизация най-общо възникват днешните етнографски групи на българите мюсюлмани и на българските турци, при това практически веднага след османското нашествие. Останалите форми на доброволна и/или икономическа най-често индивидуална ислямизация са значително по-късни. "Османският елемент на Балканите се създава и укрепва чрез тази робска институция [еничарството], от една страна, и от друга - чрез насилствената промяна на религията [на завареното християнско балканско население]" (М. Т. Гьокбилгин, 1977). Множество други фактори ще съдействат за постепенното разширяване и укрепване на този процес, но в основата си той ще остане точно такъв - безусловно насилствен, включително и при последните си проявления от втората половина на XIX в. даже.

* * *

Елементи на самоорганизация сред българите при събирането на деца за попълване на еничарския корпус (подробно Цв. Георгиева, 1967, 1972, 1973 и 1987) могат да се наблюдават още в началото на XVI в. Два особени случая са описани в битолските села. Жителите на близките до града Маловица и Влахци събират в края на XVII в. значителната сума от 3100 гроша, за да ги дадат на едно момче, Михайло, син на Киро, от с. Кръстофор (в планината Пелистер, съществува и днес). В замяна момъкът се съгласява да приеме исляма и да отиде девширме вече като Мехмед, син на Абдуллах вместо някого от децата в селата Маловица и Влахци. Подбудите на младия кръстофорец за нас ще останат тайна завинаги, по-важното в случая е точно самоорганизацията на българите за спасяването на децата им. Изглежда, подобен вариант на откупуване е налице при събирането на кръвния данък и от село Николе, пак Битолско, през 1638 г.

За кратко ще се отклоним, за да се спрем на откупа, платен на младия Михайло-Мехмед. Ако в извора няма някаква грешка (Ал. Матковски, 1969), всъщност 3100 гроша са цяло състояние, при това огромно. През 1683 г. в Североизточна България за такива пари могат да се придобият ни повече, ни по-малко, а точно 93 бивола. Десет години по-късно, през 1693 г., в централната част на днешна Северна България, също толкова струват 516 вола и в добавка още половин. Дори да има някаква грешка и изворът да е по-късен, което е много съмнително, то пак става дума за много значителна сума - пак в централните части на днешна Северна България през първото десетилетие на XIX в. 3100 гроша биха стрували точно 13 добри коня. Както и да го погледнем, маловчани и влахчани са откупили синовете си срещу наистина много пари.

Честите подмени на момчета, предназначени за еничарския корпус, предизвикват критичното отразяване на такива случки в редица султански заповеди, където са предвидени и съответните наказания. По някакъв начин, очевидно срещу крупни суми, българите успяват понякога да спасят децата си, като вместо тях биват вземани девширме циганчета или нарочно необрязани деца от бедни мюсюлмански семейство. Пътешественикът Антон Вранчич е съвършено категоричен, че момчетата, събрани като кръвен данък, които срещнал през 1553 г., били всъщност циганчета.

Очевидно султанските разпоредби доста често се нарушават, понеже нито циганчета, нито еврейчета, нито мюсюлманчета, нито жители на градовете Солун, Одрин и Цариград могат да бъдат вземани девширме. Въпреки това срещу много значителни суми, както се видя по-горе, откупуването чрез замяна е било все пак напълно възможно.

Едновременно със случаите на първоначално сплотяване на българите за спасяване на децата им от поробване, при които се наблюдава явен стремеж същевременно да бъдат спазени държавните разпоредби, съществуват и опити за въоръжено противопоставяне на османската власт в такива случаи. Примери са редки, устройството на Османската империя не допуска подобни изяви, но те все пак съществуват. През 1565-1566 г. българите от Брезище, пак Битолско, нападат кервана с момчета за еничари, които трябвало да пренощуват в селото. Една султанска заповед от 1564 г. разказва за друг подобен случай, при който са освободени 7 момчета от с. Меке (вж. Извори). Цялата операция, описана в султанската заповед, изисквала несъмнено значителна и скъпоструваща организация, но момчетата не само са успешно върнати в селото, но и отново са кръстени в селската църква.

Несъмнено връх в противопоставянето на християнското население срещу кръвния данък е съпротивата на обитателите на Негуш, западно от Солун, през 1705 г. Когато през същата година в градчето пристига еничарски отряд, който трябвало да набере 50 християнски момчета, Негуш се вдига на бунт. Убит е офицерът на еничарския отряд, а над 100 християни от градчето се организират в чета, която напада околните мюсюлмански села. Цели 4 месеца централната османска власт не успява да потуши бунта. Макар в крайна сметка ръководителите му да са обесени публично, кръвен данък в Негуш през тая година не е събиран изобщо.

Съвсем естествено българите използват всички възможни мислими и немислими начини, за да спасят децата си от робство. Както е видно от писмените сведения, родителите съпровождат злощастните си синове в търсене на случай да ги освободят. Децата често бягат, дори след като престояват по няколко години у турски семейства в Мала Азия или дори на различни служби в Цариград. Наказанията в тези случаи са жестоки, като "кръвта се счита без стойност" (вж. Извори). Дори в изображения от османските ръкописи може да се прочете ужасът по лицата на родителите, чиито деца са отвеждани в робство (вж. Изображението по-горе).

* * *

Няма как да отминем и случаите, в които балканските християни, ако не с радост, то с примирение посрещат злочестините на кръвния данък. Редовното и неотменно повтаряне на едно насилие, особено в продължение на столетия, води в крайна сметка до примирение с неизбежното, даже до навик.





-------------------------

Извори



"Ох, ох, ох, ох, горко на мен, окаяния. Братя, в тези тежки времена, когато пишех тази книга на спокойно място, дойде съобщение, че са дошли да събират [момчета] за еничари, и моите деца са още малки за еничари, а проклети клеветници [ги] съобщили на проклетите агаряни, и [децата ми] избягаха с мой приятел при мен и много се наскърбих, и не знаех какво да пиша . . ."

Из приписка в четириевангелие от средата на ХVI в., Народна библиотека "Кирил и Методий" - София



"Чу се [имаме сведения], че момчетата [за еничари] по моя височайша заповед събрани преди [известно време] от подвластните ви селища, дойдоха в щастливата ми столица [Цариград], и след като станаха мюсюлмани, някои от тях избягаха и стигнаха обратно по местата си и се отметнаха от мюсюлманството . . ."

Из заповед на султан Сюлейман I от 1564 г.



". . . Давуд яябашия, преди [известно време] дошъл там за събиране на питомци еничари, е взел 7 души момчета от село Меке, завел ги на агата и след като ги приобщил [към исляма], изпратил ги за Цариград и сменил дрехите им. [Но] някои поданици немохамедани, роднини на поменатите, съпроводили момчетата и отново ги отвели в казаното село, въвели ги в църква и по лъжлив обред ги приобщили [към християнството]. Заповядвам . . . да заловиш поменатите момчета и неверниците [техните роднини], които са ги подвели, и всички да изпратиш в императорския ми двор, да вземеш мерки, за да не пуснеш да се отлъчат [пак] . . ."

Из заповед на султан Сюлейман I от 1564 г.



"... От три мъжки деца едно се взема [за еничарин] по волята на изпратените чиновници, които често злоупотребяват със служебното си задължение; щом видят, че са красиви, и ако те по външност са обещаващи, вземат ги и трите. Невъзможно е да се изплъзнеш от това, защото навсякъде има кадии, които държат списък на всички родени и умрели..."

Из "Пътеписи" на Жан Палери Форезиен, 1582 г.



"До славния и могъщ бейлербей на Румелия . . . да се изпращат в еничарските оджаци младежи от неверниците [християни] от 15 до 20-годишни, снажни, здрави и годни за война . . . ако някой от неверниците родители [на момчетата] или друг някой се противопостави да предаде за еничарин сина си, да се обеси веднага на прага на вратата му, като кръвта му се счита без стойност . . ."

Из заповед на султан Мехмед III, 1601 г.