Победата на Николас Мадуро с крехко мнозинство на президентските избори във Венецуела повдига един важен въпрос (отвъд въпроса, който задава опозицията в страната - "дали наистина Мадуро е спечелил изборите) и той е: Може ли популизмът да съществува без истински популярен, харизматичен лидер или движения като чавизма са обречени да избледнеят, щом загубят своите квазибожества?

За мнозина наблюдатели популизмът е немислим без силната пряка връзка между лидер, който е против установените елити, и гражданите, които се чувстват пренебрегнати от основните политически партии. Въпреки това ролята на лидерството в популизма е силно надценена. Като се има предвид значимостта на популизма като политически феномен, този възглед, заедно с другите два - че популизмът е вид призив за пряка демокрация и че популистите могат само да протестират, не и да управляват, трябва да бъде подложен на съмнение.

Популизмът, за разлика да речем от либерализма или марксизма, не е ясно очертан организъм с отчетливи политически идеи. Но той и не може да е определян просто като политическо движение, което се харесва на масите, като им лансира



опростени политически предложения



Популистите много обичат да защитават лесните решения, но те съвсем не държат монопола над тази тактика. Освен това оспорването на интелигентността и сериозността на популистите играе в тяхна полза - вижте колко арогантни са елитите, как са се самозабравили, ще контрират веднага те.

Популизмът не може да бъде разбран на политическо ниво. Той е по-скоро специфичен начин за въобразяване на политиката. Той изправя невинните, отрудени хора срещу корумпирания елит (който не работи, но преследва и разширява собствения си интерес) и хората от дъното на обществото (които също не работят и живеят на гърба на другите).

Във въобръжението на популиста и върхът, и дъното на обществото реално не са част от него - те са пряко или косвено подкрепяни от външни сили (спомнете си пролибералните елити в Централна и Източна Европа) и което е очевидно - те са имигранти или малцинства - като ромите например. Обикновено в популисткото политическо съзнание елитите непропорционално се грижат за онези, с които нямат нищо с тях. Европейските елити редовно са обвинявани, че щедро обливат с помощи и социални придобивки етническите малцинства в името на защитата на правата им. Популистите от Чаеното парти в Америка често си измислят несвещен съюз между левите либерали, елитите от двете крайбрежия на САЩ и афро-американската подкласа (съюз, който в техните очи, се олицетворява от Барак Обама).

Лидер, който може да представлява този чисто морален, а не политически образ, фокусира вниманието на избирателите. Но не това е най-важното. Значение имаше например, че



Чавес уверяваше масите,



че "Аз съм по малко от всички вас". Но би могъл да е някой друг, или някаква група от хора, или пък никой конкретно (помислете си - кой всъщност е лидер на Чаеното парти?)

Избирателите, които подкрепят популистки движения, го правят, защото се убедени, че настоящите елити не ги представляват. Те не са срещу представителната демокрация, те просто искат различни представители - хора, за които смятат, че са морално чисти.

Ето защо призивите за повече народно участие не са важни за популизма. Те по-скоро са симптом на усещането за изключване (което може и да е реално, особено в Латинска Америка.) Но призивите за политическо включване са нещо съвсем различно от искането за пряка демокрация. В страните, където пряката демокрация по-скоро е част от нормалната политика - да вземем Швейцария за пример, популистките партии се представят по-добре, откъдето и да е другаде.

Погрешно е също така да смятаме, че политиците популисти, веднъж дошли на власт, няма да могат да управляват ефективно, защото са се пръкнали от протестни партии, чиито програми са съставени основно от неща, срещу които протестират. Това, което е отличително за популистите на власт, е, че те се грижат единствено за клиентелата си (останалата част от населението изобщо не си го е заслужила) и не признават никакви проверки и контрол.

От популистка гледна точка това е напълно логично - защо трябва да приемат проверки на управлението си, ако представляват автентичната воля на народа? Популистите могат да виреят в представителната демокрация, но това, което не могат да приемат, е политическият плурализъм и самата идея за легитимна опозиция.

Тъкмо тази тенденция за



демонизиране на опонентите



превърна Чавес в популист, а не политиката му по отношение на бедните. Друг пример е Финландия - там не критиката към ЕС, а претенцията за автентично представителство превръща в популистка партията Истински финландци. По същия начин стоят нещата в Италия - тревога буди не опитът на Бепе Грило да даде власт на обикновените граждани, а твърдението му, че неговото "Движение 5 звезди" заслужава не по-малко от 100 процента от местата в парламента, защото всички останали кандидати са неморални и корумпирани.

Тъкмо тази черта на популизма - идеята, че хората искат само едно нещо, което единствено истинските им представители могат да им осигурят, обяснява симетрията между популизма и технократското правителство. Точно както технократите приемат, че има само едно правилно решение на всяко политическо предизвикателство и затова политически дебат не е нужен, така и популистите са убедени, че хората имат един единствен избор. А либералната демокрация възприема нещата обратното - тя е за пространство за различни гледни точки и за политически алтернативи.