|
| Масови граждански събирания срещу режима на "черните полковници", пред Атинската политехника, ноември 1973 г. (вляво); в подкрепа на кандидат-президента Салвадор Алиенде, в центъра на Сантяго, септември 1970 г.; срещу неспирното обедняване и корупцията при режима на Бойко Борисов, на софийската улица "Г.С. Раковски", февруари 2013 г. |
Вече чувам несъгласието: А къде са диктатурите на пролетариата? Техният анализ е много по-сложна работа, струва ми се. Да, в управлението на държавите от Източна Европа до края на 80-те години на миналия век можеха да се наблюдават елементи от класическите диктатури, но при тях важното беше търсенето на пътища за изграждане на съвършено ново обществено устройство. Днес от всички се вижда, че тези опити наистина изградиха значително по-справедлив обществен ред от всички познати ни досега. Този обществен ред се оказа нестабилен и затова нетраен, но нямаше начин изграждането му да започне без разграждане на старите обществени и стопански отношения (Вл. Ленин, "За демокрацията и диктатурата", "Правда", 3 януари 1919 г.).
Невъзможно е да се твърди, че ако е единно кое да е съвременно общество би позволило да му бъде наложено диктаторско управление. Тук ще да е главният проблем, обществата всъщност много рядко са единни. Ето пример, твърде обезпокоителен, впрочем: В първите дни след 11 септември 1973 г. са избити между 2 хиляди (по The New York Times) и 15 хиляди (според шведския посланик в Сантяго Харалд Еделстам) чилийци, а общо до 1988 г. са унищожени физически, често след страшни мъчения, над 40 хиляди души. Дори при тия страшни зверства на чилийската хунта на прякото допитване до народа на 5 октомври 1988 г. цели 43 % от чилийските избиратели са за продължаване пълномощията на Пиночет за още 8 години (против са 55 %). Деянието на тези над 3 милиона чилийци, всички до един правоверни католици, впрочем, остава непонятно за здравия разум, но възбужда и крайно обезпокоителни питания относно съвкупната ни съвременност. И още: почти 30 % от гърците, почти повсеместно практикуващи православни, си спомнят с добро времето на хунтата (по Eleftherotypia; вж. Свързани текстове). И още: партията ГЕРБ, която бе свалена от власт в резултат на необичайни за нас улични протести с показни самоубийства, защото задуши в мизерия огромната част от българите, пак получава 31 % одобрение вчера. Нещо не е както трябва, наистина, или пък е непознаваемо.
* * *
Може някому да се стори пресилено поставянето на доскорошното управление в България в една редица с всепризнати кървави диктатури като управлението на "черните полковници" в Гърция (1967-1974) и варварската чилийска хунта на ген. Аугусто Пиночет. Всъщност не е нито пресилено, нито странно, силата на въздействие върху законно избраните правителства се определя в края на краищата от геополитическата значимост на държавите. Поголовното избиване на всеки, който би могъл да окаже съпротива на военния метеж в Чили в първите няколко дни след 11 септември 1973 г. ще трябва да се постави в пряка връзка с абсолютната необходимост САЩ да не допуснат втора Куба в близката си околност. В същото време Гърция е само звено, макар и от изключителна важност, в санитарния кордон около СССР и социалистическите страни, чието изграждане започва с доктрината "Труман" (12 март 1947 г.). България днес е само един от приятелите, няма никаква нужда от строги мерки, един Борисов беше напълно достатъчен и той с чест изпълни поставените му задачи по досъсипването на оголялото ни стопанство. Все пак сме ХХI в., и диктатурите вече не са това, което бяха.
Къде наяве, къде тихомълком, но твърде често се мечтае за "здравата ръка" в стопанството на позакъсалите държави. Витаят слухове, че именно диктатурите биха могли да решат всяка стопанска грижа, да направят живота богат и лесен в отплата на загубената свобода. Всъщност възможностите, които дава единното и твърдо управление могат да доведат, както и при всяка друга форма на управление, както до блестящи, така и до ужасяващи стопански резултати. Гърция в времето на военната хунта отбелязва добра стопанска устойчивост и забележим напредък (вж. Свързани текстове).
Не е такъв примерът с управлението на чилийската хунта. Главно в резултат на платени от американското правителство банди, съставени и от криминални престъпници, разоряват планомерно чилийското стопансто при президента Алиенде и при правителството на Народното единство. Разрушени са значителна част от железопътните линии и гари, жизненоважни електростанции, пътища и производствени сгради (Роджър Бурбах, 2006 [=2008]). Стопанската политика на хунтата се провежда от така наречената група на "чигакските момчета" - образовани стопански в Чикаго, но също и в Харвард. При абсолютна стопанска централизация, Пиночет провежда двукратно мащабни приватизационни кампании, като втората разпродажба е за дребни пари и се налага за да се запълнят финансовите дупки, получени в резултат на първата приватизация. Въпреки отличната външноикономическа среда, която поглъща жадно чилийския износ, в края на управлението на Пиночет чилийското стопанство е в състояние, наподобяващо изходната точка през 1973 г. С една разлика, приходите от износа и от приватизацията формират нов несметно богат стопански елит, включително и военните от управлението на Пиночет. За останалите чилийци - без изменение.
Има една съществена, струва ми се, прилика между разглежданите диктаторски режими - главната стопанска роля в тях поверявана на възпитаници на американските стопански университети. За цялото време на военната хунта в Гърция главно действащо лице в нейното стопанство е Адамандиос Андруцопулос, който е министър на финансите почти през цялото време до 1994 г. Андруцопулос е американски възпитаник, преподавател в Чикагския университет (да, да, пак Чикаго). Макар пряката връзка на правителството на САЩ с преврата на "черните полковници" да не е доказана (от офицерите за свръзка обаче във Вашингтон със сигурност знаят за преврата поне седмица по-рано, но продължават да разчитат на подготвяния едновременно и независимо преврат на генералите), то почти веднага след това някой "горещо препоръчва" Андруцопулос за министър на финансите.
Наследниците на престъпни групировки, заедно с мутризирани части от бившите структури на Държавна сигурност, които бяха поставени начело на властта през 2009 г. у нас имаха представа за стопанска политика само от практиката си в сенчестиje структури през 90-те години на ХХ в. И ето, едно услужливо посолство, точно на неговия началник Борисов като министър-председател смутено помахваше за поздрав от президиума на българското Народно събрание, се "притече на помощ". Така сърбахме попарата на Дянков до самия край на режима на Борисов, който еуфорично надигаше глас от време на време, за да ни поучи, че пари българинът има доволно, спестяванията нарастваха, макар и от "африканска" изходна точка.
Ето ги тия спестявания: Повече от половина или точно 60 % от всички българи, нямат никакви спестявания (данни по БНБ, раздел Статистика; вж. Ив. Ангелов, 2013). Дотук е ясно. През септември 2011 г. останалите имат общо 9, 2 милиона банкови сметки със средно по 114 лв. (sic!) в тях. Сега - хубавото. В цели 625 банкови сметки у нас има по над милион лева, а усреднено по малко над 2,4 милиона лева. Само година по-късно, през септември 2012 г. усреднените 114 лв. в многото сметки са намалели още, а в милионните сметки са достигнали 2, 7 милиона лева усреднено. Иначе казано, правилните хора забогатяха още, а неправилните - гледат супата. Сега трябва да е ясно къде са парите, които трябваше да послужат за увеличения на доходите на редовите българи, нали?
* * *
И така значи, накрая цялата работа се оказа за пари, за едни нищо и никакви 625 банкови сметки с над 1 милион лева в тях, чието усреднено съдържание управляващият триумвират Борисов-Цветанов-Дянков трябвало да удвои. Ами да ни бяха казали тия обладатели на големите сметки за желанието си, кой щеше да е против да им сложим по един, а че и по два милиона държавни пари, но пък щяхме да си спестим целия гладен трагикомичен цирк от 2009 г. насам.
_____________________
* Заглавие на една от най-известните протестни песни в съвременната световна история, написана от чилийския поет и композитор Серхио Ортега преди точно 40 години, през юни 1973 г., в подкрепа на президента Салвадор Алиенде и на правителството на Народното единство.
Свързани текстове:
http://www.segabg.com/article.php?id=637473
http://www.segabg.com/article.php?id=642639
. 
. 