Преди четири години малко преди изборите и в началото на кризата тук по-обстойно се обясни неологизмът "прекариат" в едноименната статия на Емил Хърсев (http://www.segabg.com/article.php?sid=2009042700040001101). Малко след изборите тая година и в задълбочаването на кризата току преди празника на светите братя Кирил и Методий трябва да се върнем към него с няколко необходими разяснения.

Думата "прекариат" събужда за ученото западноевропейско ухо почти толкова естествено усета за обърканост, застрашеност и несигурност, колкото за всяко българско тоя за личен, донякъде срамен, донякъде глупав неуспех в смисъла "кофти се/ме прекарах/а". Тя се превърна в полезно понятие, заседна в словоупотребата на социални мислители и публицисти в тия два смисъла.



Исторически тръгва от просителите в древния Рим;



социалнополитически - от новата форма на пролетариата, при който лумпенизирането вече е недопустимо откъм приказките за човешки права и лично достойнство в т.нар. цивилизовани общества. Понятието изразява увеличаващата се маса на временно заетите, работещите по краткосрочни проекти и клиенти на социални програми. Тъй като това става предимно в общества, основани на посредничества и услуги, а не на производство, прекариите са заплашвани всеки миг да изпаднат в по-низши и по-нищи обществени среди. Достатъчно е услугите им да станат излишни, да се скъсят посредническите вериги и да се изместят акцентите на социалната загриженост. Както става все по-често с техническия прогрес и изнасянето на производството към не толкова загрижени за правата на индивида общества. Затова прекариатът се надява да бъде нает, но най-вече - преквалифициран. Това се нарича "справяне с предизвикателствата", като най-трудно, дори невъзможно е да се прояви воля да не се продаде. Негов идеал е богатото CV, множеството "умения", натрупването на малцинствени маркери и рискови перспективи - все условия за удържане на прилично жизнено положение в мрежите на загриженото за образа си, не за членовете си общество.

Тая грижа за правата и сигурността е изразена в приказката от тридесетте години на ХХ в.: "Никой немец няма право да гладува и студува. Който го прави, ще го пратим в концлагер!" Покрай него класиците на Франкфуртската школа - Хоркхаймер и Адорно, развиха идеята за "съмнителния, несигурен субект", на когото се основава тоталитарната държава. Той се чувства добре само тогава, когато тъкмо с необходимата несигурност, но със случайна грижа за него, му създават илюзията за значимост. Затова предишни лумпени и днешни прекарии могат да заемат както най-високи, така и най-нисши обществени позиции в зависимост от търсенето на услугите им. Тая теза рядко се припомня от изследователите на прекариата. Едно, защото Хоркхаймер и Адорно продължаваха критически марксизма, недопустим в добрия тон на господстващия днес новоговор. Второ, защото сегашните идеолози се боят от признанието, че кризата не е инцидент, а постоянно обществено състояние, особено когато индивидуалното е висша ценност. Така почти всичко се обяснява със стрес, а обществото се описва най-убедително с категории от психопатологията. Не толкова научно, но не по-малко убедително същото почти по същото време - 1936 г. - у нас го изрази Елин Пелин в разказа си "Човекът, за когото всички се грижат": от много грижи накрая той бива забравен от загрижените и умира.



Може да онагледим това с новото Народно събрание



Не става дума за лумпени, молители и случайни хора, които са попаднали там, а за общото настроение, отразяващо и оформен национален характер. Извън комичността от първите заседания лъснаха типично прекариални черти. Малцинства образуваха мнозинство; властовата несигурност се изрази в клетви за сигурността; крещящата непредставителност се представи за всеобща воля; парламентарните хитрини се отчетоха за политическа мъдрост; вниманието към външния вид и приказките измести обсъждането на политическите намерения; процедурата пак стана демокрация - или обратно, все тая; пожарникарят падна - и всички заговориха за пожарни мерки. А постоянният въпрос "Какво да се прави?" все по-отчетливо придоби познатото катаджийско звучене. При него ония, които го задават, от опит знаят негласния отговор. Затова очакват най-вече време и съчувствие за длъжността, която изпълняват. Това не пречи винаги да се бръкне някой друг, именно случайно хванатия в прегрешение. За да плати сметката за поредната грешка и временното си невнимание. След което да каже: "Май пак се/ме прекарах/а", като се възмути от подкупността на длъжностното лице и минавката си. Наред с прекариалния характер, това описва всичките ни демократични избори и запраща надеждата в образците на миналото, които трябва да са гаранция за успех в бъдеще при твърде несигурно настояще.

Затова все по-рядко и по-лицемерно звучи химнът на светите братя с бодрото "Върви, народе възродени!". Все по-често и все по-ясно се счува "Заспи, народе възмутени!". Само в съня прекарият може да има мечтаната сигурност. Какъв вървящ напред народ, какво възраждане тогава, когато прекариите, т.е. всички, нямаме право и изглежда друга възможност, желание и средства за общо и самостоятелно действие срещу несигурността в будно състояние?