|
| Кирил Станков |
-----
- Кръстихте филма си "Джулай" след няколко промени на заглавието. Джулаят е интересно явление - комай единственият български субкултурен празник... Защо избрахте това заглавие и свързано ли е с лични спомени?
- Вярно е, че минахме през две други заглавия. Празнуването на джулая е основна линия във филма, но има и малко символ - юли, началото на лятото... Лични преживявания - естествено аз съм от това поколение, което започна да прави джулай в края на 80-те. През първите години бяхме много малко хора - 20-30 души, после нещата се промениха.
- Сега сте в България след много дълго отсъствие, почти 20 години. Какво ви отведе в чужбина и какво ви върна?
- Когато заминах - през 1991 г., времената бяха доста странни. Може би не всички помнят какво беше тогава, особено сред по-младите, но пак беше време, в което надеждата се беше стопила. Много бързо след 1989-а се разбра, че промяната няма да е нито бърза, нито лесна, и като много други хора и аз реших да си пробвам късмета в чужбина. Колкото до връщането - пак по същите причини. Като реших да се връщам, имах надеждата, че нещата тук се оправят.
- А късмета - намерихте ли го?
- Ако успееш да се откъснеш от родината си, може би наистина може да намериш щастието си в чужбина. Аз нямам от какво да се оплаквам по отношение на живота си там, но винаги съм се усещал много свързан с България - главно с хора, приятели, роднини; и не вярвам, че някой емигрант може да каже, че изцяло е преодолял носталгията. Все пак там научих много неща... образование, работа. Завърших киноуниверситета в Тел Авив. Снимал съм документално кино, един 15-минутен късометражен игрален филм, участвал съм в две други продукции, но не като режисьор.
- И най-после стигнахте до пълнометражния си дебют?
- Всеки кинотворец живее за момента, в който ще направи игрален филм. Имах идея за сценарий, седнах, написах го, имах късмета да се свържа с "Гала филм". Те поеха риск, защото, първо, че съм дебютант, и, второ, никой тук не ме познаваше - нямах никаква история в България, почти никакви контакти с българската кинообщност. Филмът спечели и субсидия от НФЦ, от програма "Медиа", копродукция е и с БНТ... така започнахме.
- Много се писа и говори за приликата между "Джулай" и "Кецове". Интересно, че продуцентът е същият, както и част от актьорите. Как приемате приликите между двата филма? Имаше ли някакъв отглас от "Кецове" по време на работата за вашия филм, някаква приемственост?
- Не, от гледна точка на това, че двата филма живяха различен живот. Съвпаденията произтичат от нещо много конкретно: и двата се занимават с една много сериозна проблематика на това поколение. Една цяла генерация изгуби - може би не всички нейни представители естествено - но изгуби най-хубавите си години в т.нар. преход, който дори още не е свършил. Това обединява двата филма. Има и "географски" прилики, но то няма как - когато някой в България реши да се "маха", да "бяга", той отива към морето и търси малкото останали диви места. А те стават все по-малко. Тези дни ме потресе новината, че се строи и на Яйлата.
- Има една много красноречива сцена в началото, когато героините попадат на южното Черноморие и са потресени от "курорта", който намират там - свръхзастрояването, безпардонното обслужване, високите цени...
- Имам един много ярък спомен в това отношение. Някъде около 2000 г. попаднах на Синеморец, където сме прекарвали всичките си лета в миналото, знаете какво селце беше той и изведнъж едно огромно, бетонно, шарено чудовище се издигна пред очите ми. За съжаление целият чар на Черноморието си отиде с бетонирането му.
Всъщност прилики могат да се намерят между "Джулай" и доста други филми, не само "Кецове" - "Тилт" се занимава с подобна тематика, "Източни пиеси", "Шивачки" дори, ако щете... Бягството е по различен начин и в различни посоки, но правиш ли кино, което не е напълно абстрактно, няма начин да не засегнеш този важен проблем.
- Освен личен бунт във филма има ли и обществен? През последните години застрояването на Черноморието в частност и на природните паркове предизвика доста видими реакции.
- Не. Мен ме интересува повече личният бунт. За да се стигне до някаква промяна в обществото, тя трябва да започне на ниво човек. Да намериш смелостта да бъдеш свободен. Свободен означава да поемеш голяма отговорност, да не чакаш някой друг да реши нещата за тебе и около тебе. А ние очевидно 25 години това правим - чакаме поредния месия и се надяваме, че той ще ни оправи. Много странно поведение за един цял народ.
- Все пак наблюдаваме множество единични бунтове...
- ... но те си остават единични.
- В момента живеете в едно търновско село. Как направихте този избор?
- То е всъщност в Габровски окръг, макар и по-близо до Търново - Ганчовец. Много обичам планината, нищо че съм отраснал във Варна. Попаднах преди няколко години съвсем случайно, много ми хареса селото, купих едно място, построих къща и така. Намирам чар в този живот извън града. Селото е живо, има доста хора в активна възраст, доста англичани...
- В крайна сметка това е съдбата на всички ни днес - едни се движат натам, други насам.
- Да, ние в Ганчовец коригираме с малък процент емиграцията в посока вън от България.
- Като зрител, предполагам, следите активно новото българско кино?
- Да. Има го, слава богу.
- Смущава ли ви спадът в интереса и приходите? След бума на "Мисия Лондон" и още два-три филма възходът се оказа мимолетен - броят зрители на българските ленти отново се сви...
- Не може да не ме смущава. Аз лично нямам обяснение. Струва ми се нормално публиката да иска да гледа български филми, защото те се занимават с това, което се случва в момента с нас. Но допускам и друго - че може би на хората малко им се сви душата. Все пак в тежко време живеем - излишно е да споменаваме за пореден път тази банална фраза, но кризата не е само икономическа. Явно дава отражение и на духовния живот. Може би наистина, когато човек обеднява, обеднява не само икономически... душата има нужда от някакъв елементарен комфорт, за да мисли за театър, за кино, за изкуство въобще.
- Театрите сякаш по-малко се оплакват. Поне в София ги виждаме пълни.
- Това също е определена публика, определена прослойка. Който гледа една постановка, после го виждаме и на другите.
- Мислите ли, че е въпрос на държавна стратегия подкрепата на културния продукт, или причините за кретането са други?
- По-сложни са причините. Когато те заливат с някакъв четвъртостепенен продукт, когато има пълна чалгизация на забавленията, няма как да очакваш кой знае какъв интерес към стойностите. Чалгата не е само музикален феномен и даже не е само българска тенденция. А световна, дайте да не се заблуждаваме. Навсякъде европейски филми се прожектират в т.нар. артхаус кина. Комерсиалното шества навсякъде, неслучайно то се казва "индустрия" - киноиндустрия, музикална индустрия.
- Като заговорихме за чалгата, се сетих за една фраза: "Когато на кофти човек му е готино, това е чалга, а когато на готин човек му е кофти, това е блус". Как избрахте блусаря Васко Кръпката да напише саундтрака за "Джулай"?
- Решението да избера Васко беше елементарно, защото той не само е част от това поколение - до голяма степен той е неговият бард. Песните му са доста ангажирани. Приятели сме от няколко години, работата с него беше голямо удоволствие. Някои от песните той написа специално за филма, а старите парчета бяха презаписани с нов аранжимент.
- Сега накъде, след "Джулай"?
- Ще монтирам един документален филм, който заснех преди снимките за "Джулай" и го изоставих временно заради другия. Той е за любов и ракия.
- А иначе оставате в Ганчовец...?
- Оставаме, оставаме... Лошото е, че много хора напоследък не искат да остават в България. Мислещите, можещите хора не могат да чакат толкова много. Не бих искал да задълбавам в политика и да анализираме конкретните резултати от изборите, но плашещото е, че абсолютно същите хора влизат в парламента - с някаква незначителна разлика в процентите. Това означава, че всичката тази енергия, която видяхме през февруари, тези хора, които умряха за нищо - отиде "на кино". Не може един народ, който е в безизходица, да си позволи да не гласува. Ако искаш нещо по-добро - стани и кажи какво искаш. Постоянно нещо ме гложди и мен - има ли смисъл тука. Защото всички остаряваме, вече не сме "джулай морнинг", отиваме към вечерта... и няма как да не усещаме едно сериозно разочарование.
