Атина е люлка на демокрацията и това го знае всеки ученик. Всеки ученик знае също, че атиняните са осъдили на смърт великия философ Сократ. Това се е случило през 399 г. преди н.е., след като в Атина е било възстановено демократичното управление, прекъснато от Пелопонеската война. Предишното олигархично правителство също смятало да го екзекутира, но не успяло - народът отстранил олигарсите. Но като един истински философ Сократ никога не е бил доволен от съществуващото положение и си е позволявал да критикува новия ред. Той е бил обвинен в покваряване умовете на младежта и неуважение към боговете и бил принуден да изпие отрова. Приятели уговаряли Сократ да избяга - съществува мнение, че и атиняните, осъдили философа, не биха попречили на бягството му. Но Сократ отказал, избирайки смъртта.

В подобна ситуация много други биха предпочели бягството. Така след смъртта на Сократ от Атина избягали неговите ученици, включително Платон. Платон прекарал в изгнание 12 години, а след като се върнал в Атина, основал знаменитата Академия. Ако бе останал в Атина, съдбата му щяла да тръгне иначе и светът не би видял неговите трудове - всички те са написани след бягството му. Аристотел, ученикът на Платон, също е трябвало да бяга от демократична Атина, спасявайки се от обвинения в богохулство. Двамата били най-знаменитите атински бежанци, но и не единствените. 50 години преди Платон от гнева на атиняните е избягал философът Анаксагор, за когото се смята, че е донесъл в града традицията на философията. През 415 г. до н.е. (или 411 г. - данните се различават) от Атина е избягал и Протагор, основателят на софизма и автор на фразата "Човекът е мерило за всички неща".

Бягали са не само философите. Избягал е един от основателите на атинската демокрация политикът Клистен, знаменитият оратор Есхин, архитектът на мира с македонците, дипломатът Филоктат, един от най-добрите атински стратези Тимофей, син на Конон, както и самият му баща Конон, който е бил един от най-добрите атински специалисти по флота...

Имало е бягства не само от Атина. Киник Диоген е бягал в обратната посока - от Синопа в Атина, защото е бил обвинен в прахосничество (както впрочем и Фидий, обвинен в присвояване на държавни средства, като целта е била да се хвърля сянка върху покровителя му Перикъл). Математикът Питагор е бягал два пъти - първо от тиранина Самос, а след това от демократите на Кротон...

Тази антична традиция не била прекратена и в републиканския Рим, откъдето наред с много неизвестни граждани са избягали Цицерон, цензорът Метел, консулът Гай Марий и пълководецът Серторий. Демокрацията свършила с падането на републиката и бягствата, естествено, продължили. Евангелистът Марк е бягал от Рим в Александрия от гоненията срещу християните на езичника Нерон...

В Средните векове с техните жестоки правила бягството е придобило масов характер. Хората са бягали от религиозни преследвания и кървави тирани. Бягали са от Франция в Испания, от Испания в Португалия, от Португалия в Холандия, от италианските търговски републики в немските княжества. От Московското княжество са бягали главно в Литва (княз Андрей Курбски и първопечатарят Иван Фьодоров), а от Литва - в Московското царство.

Но и сред края на Средновековието и началото на епохата на Просвещението бягствата не са спирали. Бащата на съвременната педагогика Ян Амос Коменский е бягал първо от Чехия в Полша, а после от Полша в Холандия. В същата Холандия по пътеката, прокарана 500 години преди това от авторите на Великата харта на свободите, известна като Магна харта, Стивън Лангтън и Робърт Фицуолтър, е бягал бащата на либерализма, британецът Джон Лок, чиито идеи са вдъхновили както английските, така и американските закони за правата. Пак в същата Холандия от Франция е бягал авторът на Декларацията за правата на човека и гражданите, французинът Мирабо. Но основателят на концепцията за международното право Хуго Гроций е бягал обратно - от Холандия във Франция. Във Франция е избягал и английският философ Томас Хобс. Френският философ Жулиен дьо Ламетри, автор на трактата "Човекът машина", е бягал подобно на Мирабо от Франция в Холандия, но идеите му се сторили твърде радикални на тамошните властници. Трактатът му бива публично изгорен и философът е избягал от демократична Холандия в абсолютистка Прусия под крилото на Фридрих Велики. Докато неговият съотечественик Волтер е бягал обратно - от гнева на Фридрих в швейцарската Женева. А швейцарецът Жан-Жак Русо е трябвало да бяга от Женева в Англия.

С откриването на Новия свят хората започнаха да бягат нататък. Северна Америка в преобладаващата си част била заселена от бежанци. Отначало от религиозно преследване: пуританите от Англия, хугенотите от Франция, католиците от Германия, евреи и староверци - от Русия, а през ХХ век - от политическите преследвания.

Но и от Америка започват да бягат, основно към Канада. Лоялистите - от революцията, чернокожите - от робството, наборниците - от Виетнамската война. От Америка бягат и други известни, макар и противоречиви фигури като режисьора Роман Полански (1977 г., във Франция) и шахматния шампион Боби Фишер (1992 г., в Унгария).

Защо е това пространно изброяване? Заради факта, че съществуването на западната философия, наука, изкуство, дори и на самата демокрация, до голяма степен е свързано с възможността за бягство. Властите дори на най-демократичните страни се поддават на изкушението да затягат гайките и да заглушават гласа на инакомислещите. В крайна сметка държавата на първо място е инструмент за насилие и тези, в чиито ръце се окаже той, могат да се поддадат на изкушението. Абсолютната власт, както е известно, проваля властелина, но и неабсолютната също разваля. За щастие отношенията между страните винаги са били достатъчно напрегнати и неудобните философи все е имало къде да избягат. Доскоро.

Гражданите на авторитарни държави като Иран, Сирия или Северна Корея и сега могат да получат убежище в Свободния свят. Но гражданите на Свободния свят от началото на 90-те години буквално няма къде да се дянат, както показа примерът с Джулиан Асандж. При това, от 2001 г. насам Свободният свят с всяка изминала година става все по-малко свободен. Това, което преди се смяташе за чудовищно нарушение на правата на човека - изтезания, обиски и разпити без съдебна заповед, арест без предявяване на обвинение, ликвидиране на "врагове на народа" без следствие и съд... постепенно се превръща в обичайна практика. В един колаж, придобил популярност напоследък, са изобразени Никсън и Обама. "Подслушвах две здания и бях принуден да дам оставка", казва Никсън. "Аз подслушвам целия свят, но всички ме обожават", казва Обама. Печално, нали?

Демократично избраните правителства, вероятно по навик, все още се притесняват от подобна дейност и се стараят да я пазят в тайна. За щастие се намират хора, които вадят подобни истории на бял свят. А за нещастие все по-често в Америка тези хора се смятат не за герои, а за предатели, и са принуждавани да бягат, ако не ги сполети съдбата на Брадли Манинг, разбира се. И ако по-рано французи и канадци можеха да си позволят от време на време да натрият носа на Чичо Сам и да приемат бежанци от САЩ, то в новия, "еднополюсен свят" това е невъзможно. Не си позволяват да обиждат Америка и други, по-малко демократични държави като Китай, чиято икономика силно зависи от търговията със САЩ.

Затова искрено се надявам, че някоя страна все пак ще предостави политическо убежище на стоящия в транзитната зона на московското летище "Шереметиево" Едуард Сноудън. Преди 40 г. първата страна, която би му дала убежище, щеше да е САЩ. Ще ми се, разбира се, Сноудън да намери пристан в европейска демократична страна като Холандия, Швейцария или Исландия. Но това изглежда малко вероятно. Убежище му отказаха не само Германия и Швеция, но и далеч не толкова приятелските на САЩ страни Русия и Бразилия. Изборът на беглеца не е голям - Венецуела, Никарагуа или Боливия. Нито една от тези страни не се ползва със славата на правова демократична държава, но като няма други варианти, какво пък... Нека е Венецуела. Защо не и Иран - все е по-добре от това да търкаш 20 г. затворническия нар.

Самите американци не могат или не искат да защитят онези, които разчистват килерите им. И демократична Европа се страхува да го стори. Светът и без друго е достатъчно гадно място. Но за света, в който не би се намерила и една страна, готова да приеме такива като Сноудън, дори и от лицемерни мотиви, би било съвсем непоносимо срамно.