Банкрутът на великия някога американски град Детройт стана буквално години след фалита на легендарната компания за производство на автомобили "Дженеръл мотърс". Двата краха са резултат от поредица неуспехи и провали, трупани в продължение на много десетилетия, включително заради неспособността да се види истината. Те също демонстрираха едно съществено предимство на Америка над Европа: по-голямата й готовност да се отказва от безнадеждни предприятия в полза на дейност, който носи най-голям успех. Способността да се откаже от обречен замисъл е доказателство за сила, а не за слабост. Ако Европа - особено еврозоната - иска да излезе от кризата, тя трябва да прибегне от милосърдие към жестокост в американски стил.

Напълно естествено е, когато гигантите започват да се рушат, вълнение и тревога да възникнат у мнозина. Сумата на преструктурираните дългове на "Дженеръл мотърс" достигна 172 милиарда долара. Градът е натрупал дългове за 20 млрд. долара, за което говори синдикът на Детройт - Кевин Ор. Значителна част от тази сума са загуби на хора, които са били убедени, че платежните им претенции ще бъдат удовлетворени. Разбира се, тези хора са прави и спрямо тях е извършена несправедливост. Не може да се обвиняват изгорели кредитори за опитите им да получат от другите това, което им се полага, и по такъв начин да се спасят. Именно това искат сега от федералното правителство детройтските профсъюзи.

Но като цяло САЩ са готови да оставят нещата да вървят на самотек, пък да става каквото става. Във всеки случай те са готови на това повече, отколкото в Европа. Това обаче не винаги е било така. Печално известната фраза на американския политик Джералд Форд по адрес на Ню Йорк - "Махай се" (нещо, което той всъщност не е казвал), завърши през 1975 г., след като бяха отпуснати кредити за спасяване. Но през последните няколко години САЩ неизменно намекват, че ще разгледат в съда фалитите на различни банки ("Леман брадърс" и по-малки фирми), на всякакви корпорации (автомобилната промишленост) и която и да е местна власт. Тази жестокост се съпровожда с равна сила милосърдие. В страната не е необичайно да се рискува и да се провалиш - това още не е краят, тъй като, за да се запази репутацията и доброто име, можеш да се обърнеш за помощ и в това няма нищо лошо. Фалитът дава нов шанс и предпочитаният отговор е да се продължи борбата. Американската икономическа динамика дължи много на такова великодушно отношение към готовността да се рискува.



За европейците несъстоятелността се схваща в къде по-мрачни тонове



Според една стара традиция в Европа банкрутът означава да се сложи етикетът на ненадежността. Това е огромен позор, който трябва да се крие и с който завинаги напускаш бизнеса или даже се стига до самоубийство (някога е било така). Това се проявява при такива архаични правила, като 12-годишния период на фалита на Ирландия (тях най-накрая започнаха да ги променят). Колкото и да е парадоксално, но такава култура на провала води не просто до отказа да се поемат рискове, но и до такива действия, в резултат на които рискуващият и загубилият получават все пак помощ и спасение. В Европа идеята за фалит е толкова непоносима, че в условията на сегашната криза тя предпочита да плаща дълговете за фалитите, и в резултат на това именно Старият континент страда най-много.

Това нагледно показа и случаят с Гърция. Страните кредиторки първо заявиха, че спешната помощ с цел спасяването на тази страна е неприемлива. После обаче мисълта, че една от европейските страни няма да може да покрива дълговете си, надделя над това мнение. За това кредите на еврозоната, както и на Международния валутен фонд бяха изхарчени просто за да се забави часът на разплатата. Същото стана и с банките. През 2010 г. правителството на Ирландия направи всичко възможно да запуши дупките в техните баланси, което всъщност стана за сметка на данъкоплатците. Вместо това трябваше банките да бъдат обявени за фалирали, да се защитят индивидуалните вложители, а кредитите да се събират поетапно. Когато Дъблин разбра, че средствата на гражданите няма да са достатъчни, партньорите му от еврозоната го накараха да вземе от тях кредит, за да продължи да спасява банките. Нежеланието за банкрут осакати политиката в отношението към банките и в други страни, подобно на Ирландия.

Действителността накара все пак европейците да размислят, както това се случва в крайна сметка. Суверенният дълг на Гърция с времето беше преструктуриран, но чак след като голяма част от изгодите от това бе загубена. При това всички даваха вид, че собствениците на облигациите правят това доброволно. Макар че за Кипър спасителните суми не бяха големи, мисълта, че ще трябва да бъдат спасявани руските клиенти на банките, се оказа прекалено неприятна и неприемлива от страна на европейците. Но дори за усвояването на тези уроци е нужно време. През 2010 г. САЩ си гласуваха пълномощия да контролират дейността на големите банки, а загубите да плащат кредиторите. Повечето страни от ЕС така и не успяха досега да приемат подобни закони, независимо от тяхната изключителна важност. Ще минат години преди Брюксел да ги накара да правят това, макар че все повече хора са съгласни с подобен процес, при който собствениците на акциите да бъдат задължени да оказват спешна финансова помощ.

Не е известно колко успешни биха били действията на еврозоната по собственото й спасение, ако тя от самото начало на кризата беше провела прагматично преструктуриране на дълговете. Но тези възможности за развитие вече са изпуснати (в сравнение със скромните, но доста по-успешни ходове в САЩ) и това отчасти се обяснява с висящите дългове в Европа. Дълговият баланс в американската икономика рязко се понижи и хората отново започнаха да харчат пари. А Европа е притисната от банките, които се намират в неустойчиво положение и седят на прекалено тънките възглавници на паричната сигурност. Това е в резултат от отказа да се продава собственост, след като другите източници за финансиране са се изчерпали.

Европа може в отговор да заяви, че фалитът на "Леман брадърс", който бе началото на финансовата криза, показва тези загуби, които нанася американската готовност да се рискува при един процес на самотек. Доста справедлива забележка. Но американците и европейците и от това извлякоха различни уроци. В САЩ работят над това да спрат принципа като "прекалено голям, за да фалира" (макар че имат още много работа в тази посока). Допреди Кипър в Европа правеха точно обратното, като се помагаше и на най-малките банки, все едно техният крах е съпоставим с този на "Леман брадърс".

Франсис Скот Фицджералд пише:"Някога мислех, че в американския живот не идва второ действие, но дните на ню-йоркския бум определено бяха такова." Фицджералд е и имал пред вид краха от 1929 г., който накара да заглъхнат двайсетте години, наречени "ревящите" (като опасните бурни океански ширини). Европа трябва да научи този урок, който Америка демонстрира неведнъж: нека дойде второто действие, а след него може да последва и трети, както се случи с "Дженерал Мотърс" и навярно ще сполети Детройт.