Законът за развитие на академичния състав беше приет от предходното Народно събрание на­бързо, очевидно по-скоро с популистки цели и с оглед задоволяване на лични интереси за лесно и бързо кариерно израства­не. Така в по­след­ните няколко години за­поч­на безпрецедентно роене на доценти и про­фесори, които в повечето случаи остават далече от нивото на науката и дидактиката не само в света, но и в страните от Европейския съюз.

Концепцията на този закон е абсолютно сгрешена - вместо да се намаляват изискванията и критериите, по които да се присъждат научни сте­пени и звания, е необходимо точно обратното - усло­вия за про­фе­сио­нално и творческо реализиране, които да осигу­рят за по-кратко време пови­шаването на професио­налното май­сторство, опит и уме­ние и по този на­чин по-бързо да се изпълнят изискваните високи норми за получа­ване на даде­на научна степен или зва­ние.

Напълно погрешна е и постановката присъждането на научните звания и сте­­­пени да се извършва на университетско ниво, а не на национално. По този на­чин се да­ва възможност това присъждане да става въз основа на ненаучни и не­про­фе­сио­­нални принципи, с което



рязко се обезценява стойността им



като знак за придо­бит професионален ценз. Тази методика е различна от приетата в пове­че­то евро­пейски страни, където това става на национално ниво. Поради това не­съот­вет­ст­вие нашите специалисти се лишават от възможността да бъдат канени като гост-преподаватели или изследователи в други страни от ЕС.

Присъждането на научните степени и звания трябва да става най-малко чрез двуинстанционно производство, като оценката се извършва на профе­сио­нален принцип. Необходимо е втората инстанция да дава професионална оцен­ка по същество, а не само при процедурни нарушения. По този начин ще се избег­нат възникнали по места междуличностни проблеми или конфликт на групови ин­те­реси, в резултат на които могат да се провалят или да се прокарат проце­дури. Втората инстанция също трябва да бъде от специалисти в съответната науч­на об­ласт, кои­то да могат да вземат професионално отношение към изпълнението на изискваните критерии, както и да избират при необходимост например суперрецен­зенти.



Ако присъждането на научните звания става на национално ниво,



тогава мо­гат да се въведат унифицирани норми за заплати за всички висши училища, като за дадена длъжност, например професор, те да се разделят на поднива (Франция) в зависимост от придобити научни степени у нас и в чужбина, проведени специа­лизации у нас и в чужбина, участие в национални и международни научни проекти, години професионален стаж, написани учебни по­со­бия и разработени учебни про­грами за учебни дисциплини и други показатели (включително и оценка от анонимно допит­ване до студентите от съответния курс).

За осъществяване на цялата тази организационна дейност би могло да се използва вече съществуващата Национална агенция за оценка и акредитация, която да се натовари със следните задължения:

а) да организира процедурите по присъждане на научните степени и зва­ния, като композира всяко жури или комисия за провеждане на избора или при­съждане на степен и контролира дейността им;

б) да съставя апелативното жури, което да взема отношение по прове­дените процедури и подадените евентуално кон­те­стации по тях, както и да избира по необходимост суперрецензенти;

в) да разработи изискванията за различните направ­ления в наука­та и изкуството, въз основа на които могат да се присъждат науч­ните степени и звания.



Въвеждането на английския език



като задължителен при написването на авто­ре­­ферата и рецензиите, каквито мнения бяха лансирани в пресата, е не само противо­консти­ту­ционно, защото у нас е ут­върден българският език като осно­вен, но е и без­пред­метно и безсмислено. От една страна, независимо че е написан на ан­глий­ски, авторефератът на докторската дисертация не се раз­про­странява дори в специализираните биб­лиотеки в страната, така че не може да бъде оценен от меж­дународната академична и научна общ­ност поради липса на достъп до него. В то­зи аспект много по-важни са научните публи­ка­ции в наши и между­народни спе­циа­лизирани научни списания и изнесените на международни конгре­си и конфе­ренции доклади и постери, с които са представени научните пости­же­ния на да­де­ния кан­дидат за степен или звание. От друга страна - преводът на английски или допълнителното прера­бот­ване и кори­ги­ране на текста в автореферата и в рецензиите ще удължи проце­ду­рата и ще на­раснат раз­нос­ките по защитата. Разбира се, тук възниква и въпросът защо на английски, а не на френски или на немски език да се пишат авторе­фе­ратът и рецензиите, което показва колко е абсурдна подобна постановка.

Така че ако искаме да запазим интелектуалния потенциал на България на европейско ниво, трябва преди всичко да предоставим възможност на високо ква­ли­фицираните специалисти - преподаватели и учени, да творят при условия, кон­курентни на тези в развитите страни, и да създадем справедлива система за обек­­тивното оце­ня­ване на положения от тях труд в учебния процес и на по­стиг­на­тите научни резултати както в материален, така и в морален аспект чрез при­съж­дане­то на съответните научни степени и звания съоб­разно техните реални твор­чески по­сти­же­ния. Поради това е необходимо още отсега МОН да започне ра­бо­тата по изготвянето на един изцяло нов закон за раз­витие на академичния състав, който да отговаря на европейските норми и да е в съответствие с добрите прак­ти­ки на другите развити страни както от Европейския съюз, така и по света, тъй като той има пряко отношение не само към подготовката на висококва­ли­фицирани специалисти за различните области на живо­та у нас, но и за задър­жа­не­то на мла­дите кадри на работа в България.

----

*Авторът е преподавател във Факултета по химия и фармация в Софийския университет.