Светофарът даде зелено, слязох от тротоара, когато жената срещу мен се заусмихва усилено. Искаше да я разпозная. Върнах се заедно с нея от средата на пешеходната пътека и зачаках пояснение. "Приятели сме във "Фейсбук" - каза тя. - Аз съм Росица П." Това вероятно се случва рядко - хора, които са се запознали в мрежата, да се сблъскат наяве, без да са си определяли среща. Редно беше да се отбележи, вероятно смяташе Росица и се наслаждаваше на случката. Събитието си заслужаваше и от моя гледна точка - в края на краищата защо са социалните мрежи, ако познанствата не се подпечатат и в самия живот!



Само че имаше една пречка:

аз нямам профил във "Фейсбук"...



Предупреден съм надлежно - това ще ми струва много време, всяко пускане на компютъра неизбежно ще ме въвлича в мрежата, докато забравя за какво съм седнал. Това не беше изкушение за мен и лесно си наредих да го спазвам. И ето сега: "приятелка"!...

Вдигнах рамене и обясних, че това е технически невъзможно. Но жената настоя: имал съм профил, лесно може да се провери. Разделихме се със смесени чувства. Накарах Драган да "бръкне" в мрежата и страницата излезе: Калин Донков, десетина "приятели". Разпознах двама: Ивайло и Виолета. Бяха влезли в капана. Надявам се, че са разчели измамата. Остава неясно кой стои зад нея. Защото ако имах такъв съименник, отдавна да беше излязъл на бял свят. Някой си беше поиграл, поиграл, та преиграл. Нещо като кражба на самоличност, както е разпространено днес. Но не за да ми изтегли авоарите (де ги тези авоари!), а заради нещо друго, известно само нему. Може би импровизиран лов на наивници? Или безплоден (защото така и не бях научил за него) тъповат опит за подгавряне? Или просто убиване на скука и отегчение? А защо не и измама заради самата измама? Има и такива любители...





Познавам и по-умели измамници



Преди интернет тези игри бяха по-дръзки, по-груби, но и по-атрактивни. Неотдавна разказвах тук как един момък се представяше пред мен за Николай Кънчев. И после се улових, че на чисто бях забравил какво приблизително по това време се бе случило и със самия мен.

А то ето какво точно беше.

В отдел поезия на списание "Септември" млада дама попита за Калин Донков. Поканих я да седне: навярно носи стихове? Отвърна, че ще говори само с Донков. Представих се официално, но дамата се засмя: не на нея тия! Оказа се, че тя Донков го познавала, нахвърли му дори портрета: слаб, мургав, леко плешив. Рецитирал стихове! Описа го с чувство, с отношение. Още тогава не бях строен, мургав не ставам дори след курорт, а косата ми по онова време беше между най-буйните и несресаните в столичния град. Стихове не рецитирам и до днес - не помня стихове от малък. Дори своите, за срам. Най-вече своите. Не съвпадах, очевидно не отговарях на описанието, но не трябваше да пропускам момента. Свидетелката ми бе дошла на крака. Донесох чай да се стопли и реших да изчопля от нея този



образ, който се разхождаше под моето име

из нежните слоеве на нацията...



От известно време на редакционния телефон се обаждаха женски гласове - винаги от провинцията и винаги с упрек: защо не звъни Донков, защо забравя обещанията си. Изяснявахме някак недоразуменията, но не мисля, че успявах да разпръсна съмненията. Словесният портрет се извайваше полека-лека: оплешивял, мургав, рецитира. По това време синът ми Георги бе засечен от своя съученичка: баща ти ме задява на улицата, рецитира стихове и ми определя среща. Добре, че описанието и този път не отговаряше.

Доста преди това старият ми хазяин от студентските години ми бе разказал стъписваща, почти кафкианска случка. Съседи го поканили на годеж. Млад мъж, свързвал живота си занапред, приемал пожелания и подаръци. Всичко това обаче под името... Калин Донков. Някои от гостите носели книги за автограф. Бай Жоро простодушно се учудил: "Ама аз го познавам Калин, ти не го ли помниш - беше ми квартирант?" Развалил милото празненство.

Епизодът бе толкова нелеп, че го бях отместил в паметта си. Едва сега го свързах с онова, което се разиграваше около мен. Бе се сгодил, може и да се беше оженил, а сега пак под същото име гонеше мадами и ръсеше обещания. Така обаче лесно го изчислих кой е и как се казва.



Странното е, че работеше в един вестник!



Наистина, избягвах да се показвам по телевизията, малцина ме знаеха по лице, но в бранша ме познаваха добре, как съумяваше да се подвизава като К.Д.?

Беше един от малцината софийски фоторепортери, които не познавах лично. Приятелите ми, както дотогава се забавляваха с това, че си настъпвам чехлите с някакъв призрак, сега оголиха зъби: да линчуват тоя самозванец, да запомни дюкяна. Едвам ги удържах: освен дето беше възмутително, не ми беше причинил нищо. Единствено някакви сърбежи на егото и някаква ревност към женички, които всъщност не познавах. Настояваха все пак да го стреснат, да го отучат. И това ми се стори прекалено, реших да му телефонирам лично.

Този разговор, ако беше записан, можеше да втрещи човек. Момъкът не се изненада, нито се смути. Това му бил псевдоним - наистина ли имам нещо против? Правел го от уважение. С какво може да ме ощетява това? Напротив, той рекламира стиховете ми, като ги рецитира, прави ме популярен. Какви претенции мога да имам?





В тази стена нямаше врата



Сетих се да му кажа, че с това, което си позволява, силно е ядосал едни хора. И повече не чух за онзи К. Д., който гони ученички по улиците. Нито пък някога му видях очите. След Десети ноември, подтичвайки след хляба, се озовах за малко в онзи вестник. Моят "адаш" го нямаше вече. Малцина си спомняха за него. Няма го и днес из софийските редакции - ако някой реши да го търси там. Сменил е попрището, предполагам. Надявам се - и "псевдонима".

Никога не се почувствах особено нервиран. Озадачен - да. Озадачен защо някой е решил, че под това име ще я кара по-добре, отколкото под собственото. Под същото име, под което аз самият посрещах толкова неприятности и душманлъци, интриги, клевети и лош късмет, той беше намерил нещо друго, с което упорито не искаше да се раздели.



Онова, което хората наричат

"голяма фирма - бедно положение",



той бе успял да обърне само в предимства и вероятно да им се наслади. Остана ми чувството, че съм пропуснал нещо, което ми е принадлежало по право, но като не съм се научил на самосъжаление - така и никога не задълбах.

Сега го разказвам само за да бъда по-убедителен, че нямам нищо общо и с онзи профил във "Фейсбук" и че не съм аз, който отвръща с мълчание на любезните покани за приятелство в мрежата. Нещо като съобщение във вестник. Инак подобни неща понякога се разкриват сами. И тогава осъзнаваме, че такива тайни не струват пет пари...